Вампирът Лестат

Той не ми се съпротивяваше. След малко се изправи на крака. А после тръгна замаян до мен, бях го прегърнал през рамо и го подпирах; и ние се отдалечихме от „Пале Роял“ към улица „Сен Оноре“.

Почти не поглеждах преминаващите покрай нас фигури и накрая видях един познат силует под дърветата, от който не лъхаше усещането за смъртност, и разбрах, че Габриел доста време е стояла там.

Тя се приближи колебливо и безмълвно, по лицето ѝ се изписа потрес, щом видя подгизналата от кръв дантела и раните по бялата кожа, тя протегна ръце, сякаш за да сподели с мен бремето, въпреки че не знаеше как.

Някъде по-нататък в тъмните градини и другите бяха наблизо. Чух ги и после ги видях. И Ники бе там.

Бяха дошли, също като Габриел, явно привлечени отдалече от суматохата или от някакъв неясен призив, който не можех да си представя, и просто гледаха и чакаха, докато ние се отдалечавахме.

2

Отведохме го с нас в конюшнята и там го качих върху кобилата си.

Ала той сякаш щеше всеки миг да падне, затова се яхнах зад него и тримата препуснахме.

Докато пътувахме през полето, се чудех какво да правя. Питах се какво ли означава да го заведа в леговището си. Габриел с нищо не възрази. От време на време го попоглеждаше през рамо. Откъм него не долавях нищо, той седеше пред мен, дребен и вглъбен в себе си, лек като дете, ала не бе дете.

Несъмнено той винаги бе знаел къде се намира кулата, ала дали решетките ѝ не го бяха пуснали да влезе? Сега възнамерявах да го въведа вътре. И защо Габриел не ми казваше нищо? Това бе желаната от нас среща, очаквана от нас, но несъмнено тя знаеше какво е извършил той преди малко.

Когато най-сетне слязохме от кобилата, той тръгна пред мен и ме изчака да стигна до портата. Бях извадил железния ключ за катинара и го разглеждах, и се питах какви ли обещания се изискват от подобно чудовище, преди да му отвориш портата си. Дали древните закони на гостоприемството имаха някакво значение за създанията на нощта?

Очите му бяха големи и кафяви, изпълнени с поражение. Изглеждаха сънени. Той дълго и мълчаливо ме гледа, а после посегна с лявата си ръка и пръстите му се сключиха около железния прът в средата на портата.

Гледах безпомощно как със силно стържене портата започна да се изтръгва от камъка. Но той спря, доволен само да поизкриви малко железния прът. Беше се изяснил. Той би могъл да влезе в кулата, когато си поиска.

Огледах изкривения от него железен прът. Аз бях го пребил. Способен ли бях на това, което той бе извършил току-що? Не знаех. А щом бях неспособен да преценя собствените си сили, как ли можех да преценя неговите?

— Ела — подкани го Габриел малко нетърпеливо и го поведе надолу по стълбите към криптата в подземието.

Тук бе студено, както винаги — и полъх от свежия пролетен въздух не докосваше това място. Тя накладе голям огън в старата камина, а аз запалих свещите. Той седеше на каменната пейка и ни гледаше. Забелязах, че огънят го сгря, тялото му като че стана малко по-едро, той вдишваше топлината.

Когато се огледа, той сякаш попиваше светлината. Погледът му бе ясен.

Невъзможно е да надцениш влиянието на топлината и светлината върху вампирите. Ала старото сборище се бе отрекло и от двете.

Седнах на друга пейка и оставих погледа си да обикаля из просторната зала, също като неговия.

През цялото това време Габриел стоеше права. Сега тя се приближи до него. Бе извадила кърпичка и я допря до лицето му.

Той я погледна така, както гледаше огъня, свещите и сенките, които скачаха по сводестия таван. Това като че привличаше интереса му, както нищо друго.

А мен ме полазиха тръпки, когато забелязах, че раните по лицето му бяха почти заздравели! Костите отново бяха цели, формата на лицето му — напълно възстановена, изглеждаше само поизнурен от загубата на кръв.

Сърцето ми се поразтвори против волята ми, също както горе върху стената, когато чух гласа му.

Само преди час си мислех за болката в двореца, когато лъжата рухна, щом зъбите се забиха във врата ми.

Мразех го.

Ала не можех да откъсна очи от него. Габриел се бе сресала за него. Тя хвана ръцете му и избърса кръвта от тях. И докато я бършеше, той изглеждаше безпомощен. А нейното изражение не бе на ангел помощник, а по-скоро на любопитство, на желание да е край него, да го докосва и оглежда. Те се спогледаха на трепкащата светлина.

Той се поприведе, очите му потъмняха и станаха страшно изразителни, щом се обърнаха към решетката на камината. Ако не беше кръвта по дантеленото му жабо, щеше да прилича на човек. Би могъл…

— Какво ще правиш сега? — попитах. Говорех на глас, та Габриел да е наясно. — Ще останеш ли в Париж и ще оставиш ли Елени и другите да продължат?

От него — никакъв отговор. Той оглеждаше мен, оглеждаше каменните пейки, саркофазите. Три саркофага.

— Ти несъмнено знаеш с какво се занимават те — продължих. — Ще напуснеш ли Париж, или ще останеш?