Вампирът Лестат

— Аз не идвам при теб с празни ръце! — настоя той и нарочно смекчи гласа си. — Не идвам да се моля, без да имам какво да дам. Погледни ме. Кажи ми, че нямаш нужда от онова, което виждаш в мен — някой, който притежава силата да те преведе през предстоящите изпитания!

Погледът му се стрелна към Габриел и за миг той влезе в мислена връзка с нея, и аз видях как тя се скова и разтрепери.

— Остави я! — заповядах.

— Ти не знаеш какво ѝ говоря аз — отвърна той хладно. — Не се опитвам да ѝ сторя зло. Но с вашата любов към смъртните какво сторихте досега?

Щеше да каже нещо ужасно, ако не бях го спрял, нещо, за да нарани мен или Габриел. Знаеше всичко за случилото се с Ники. Знаех, че той знае. Ако някъде дълбоко в душата си желаех гибелта на Ники, той щеше да знае и това! Защо го бях пуснал да влезе? Защо не бях разбрал на какво е способен?

— О, но тя винаги е пародия, не разбираш ли? — произнесе той със същата нежност. — Всеки път смъртта и пробуждането ще разрушават духа на смъртния, и този ще те мрази, че си му отнел живота, друг ще се впуска в презрените от тебе крайности. Трети ще се пробуди безумен и ще беснее, четвърти ще се превърне в чудовище извън твоята власт. Един ще завижда, че го превъзхождаш, друг ще те изключва от мислите си — и тук той отново стрелна с очи Габриел и се подсмихна. — И воалът неизменно ще пада между вас. Създай цял легион. Ще бъдеш сам — винаги, за вечни времена!

— Не желая да слушам. Това не значи нищо!

Лицето на Габриел бе претърпяло някаква уродлива промяна. Сега тя се взираше в него с омраза, бях сигурен.

Той издаде онзи тих, скръбен звук — смях, който изобщо не е смях.

— Любовници с човешко лице! — подигра ми се. — Не виждаш ли грешката си? Другият те мрази извън всякакви мислими граници, а тя… та нея кръвта на мрака я направи още по-студена, не е ли вярно? Но дори и за нея, колкото и силна да е, ще дойдат мигове, когато ще се плаши от безсмъртието, и кого ще обвинява тя за стореното с нея?

— Ти си глупак! — прошепна Габриел.

— Ти се опита да опазиш цигуларя от това. Но нея никога не си пазил.

— Не говори повече! — отвърнах. — Караш ме да те намразя! Това ли искаш?

— Но аз говоря истината, и ти го знаеш. А онова, което никога не ще познаеш, всеки един от вас няма да познае, е омразата и негодуванието на другия в пълна дълбочина. Или страданието. Или любовта.

Той млъкна. Не можех да кажа нищо. Той постъпваше тъкмо както аз се боях, че ще постъпи, и не знаех как да се защитя.

— Ако сега ме изоставите с нея — продължи той — ти пак ще повториш грешката. Никола ти никога не си го притежавал. А тя вече се пита как ли някога ще се освободи от теб. Но за разлика от нея ти не понасяш самотата.

Не можех да отговоря. Очите на Габриел се смалиха, устата ѝ доби още по-жесток израз.

— И ще дойде време, когато ще потърсиш други смъртни, отново с надеждата, че Мрачната магия ще ти донесе любовта, за която копнееш. И с тези новоосакатени и непредвидими деца ще се опиташ да градиш своите цитадели срещу времето. Ала те ще са затвори, които ще издържат по половин век. Предупреждавам те. Само с могъщи и мъдри като теб може да се изгради истинска цитадела срещу времето.

За миг той ми се стори далечен, неописуемо прекрасен в сиянието на огъня, тъмнокестенявите кичури на косата му едва докосваха гладкото чело, устните му се разтвориха в блажена усмивка.

— Щом не можем да живеем според старите обичаи, не можем ли да имаме един друг? — попита той, и сега гласът му отново бе призивен. — Кой друг може да разбере страданията ти? Кой друг знае какво се е въртяло в ума ти в онази нощ, когато излезе на сцената на своя малък театър и уплаши всички, които обичаше?

— Не говори за това! — прошепнах, но вече омеквах, погледът му, гласът му ме унасяха. Много близо бе екстазът, обзел ме онази нощ върху стената. С цялата си воля призовах Габриел.

— Кой разбира какво минаваше през ума ти, когато моите следовници изменници, лудеейки на музиката на твоя безценен цигулар, измислиха отвратителното си булевардно театърче?

Мълчах.

— Театърът на вампирите! — устните му се изпънаха в най-тъжната усмивка. — Тя не разбира ли каква ирония, каква жестокост се съдържа в това? Тя знае ли какво беше, когато ти излизаше на тази сцена като младеж и чуваше как публиката крещи в твоя чест? Когато времето бе твой приятел, а не твой враг, както сега? Когато зад кулисите ти простираше ръце и твоите любими смъртни идваха при теб, твоето малко семейство, и се притискаха до теб…

— Спри, моля те! Моля те да спреш!

— Някой знае ли колко е голяма душата ти?