Вампирът Лестат

— Не — заяви му тя без ни най-малко колебание. — Със сина ми сме свързани от много повече от едно неща. За петдесет години живот не познавам друг, силен колкото мен, освен него. А онова, което ни разделя, винаги можем да преодолеем. Но как да те приемем като един от нас, когато ти използваш дървата, за да опожаряваш! Ала ме разбери по-широко: какво от себе си можеш да ни дадеш, та да го поискаме?

— Моите напътствия са ви нужни — отвърна той. — Вие сте едва в началото на приключението си, и нямате вяра, която да ви крепи. Не можете да живеете без напътствия…

— Милиони живеят без вяра и без напътствия. Ти си този, който не може да живее без тях — рече тя.

От него се долавяше болка. Страдание.

Но тя продължи с нетрепващ глас, толкова безизразно, сякаш произнасяше монолог:

— Аз имам въпроси. Има неща, които трябва да знам. Не мога да живея, без да ме крепи някаква философия, но това няма нищо общо със старите вярвания в богове и дяволи — тя отново закрачи из стаята и докато говореше, го поглеждаше. — Искам да знам например защо съществува красотата, защо природата продължава да я изобретява и каква е връзката между живота на едно дърво и красотата му, какво свързва самото съществуване на морето или на гръмотевичната буря с чувствата, които те ни вдъхват? Ако Бог не съществува, ако всички тези неща не са обединени от една метафорична система, то защо те съхраняват за нас подобна символична сила? Лестат нарича това Дивата градина, но за мен това не е достатъчно. И трябва да призная, че това, това маниакално любопитство, или наречете го както щете, ме отвежда далеч от моите човешки жертви. Отвежда ме в открито поле, далече от човешките творения. И може би ще ме отведе далеч и от сина ми, попаднал под магията на всичко човешко.

Тя отиде при него — сега нищо в държанието ѝ не загатваше, че е жена, присви очи и се взря в лицето му.

— Но това е фенерът, който осветява за мен Дяволския път — обясни тя. — А какъв фенер го е осветявал за теб, докато си пътувал по него? Какво си научил в действителност, освен кланянето на дявола и суеверията? Какво знаеш за нас и за това как сме възникнали? Дай ни всичко това, и то може да се окаже ценно. Но пък може и нищо да не струва.

Той бе загубил дар слово. Не притежаваше такава изкусност, че да може да прикрие смайването си.

Гледаше я, обзет от невинен смут. После стана и се приплъзна — очевидно се опитваше да избяга от нея, смазан дух, вперил безизразен поглед пред себе си.

Падна тишина. И за миг усетих някаква странна нужда да го закрилям. Тя бе изказала без всякакви украси истината за онова, което я интересуваше, какъвто беше обичаят ѝ откакто се помнех, и, както винаги, в това имаше нещо ужасно непочтително. Тя говореше за онова, което е важно за нея, без да се замисли какво бе сполетяло него.

Ела да минем на друго равнище, бе му казала тя, на моето равнище. И той бе унизен, в безизходица. Безпомощността му достигаше до тревожна степен. Той не можеше да се окопити от нападението ѝ.

Обърна се и отново тръгна към пейките, като че искаше да седне, после зави към саркофазите, а после — към стената. Сякаш тези твърди повърхности го отблъскваха, сякаш първо волята му се сблъскваше с тях в невидимо поле и ударите го подмятаха насам-натам.

Излезе от стаята на тясното каменно стълбище, зави и се върна.

Бе заключил в себе си своите мисли или, още по-лошо, нямаше никакви мисли!

Само преобръщащи се образи на онова, което виждаше пред очите си, прости материални неща, които се взираха в него — обкованата с желязо врата, свещите, огънят. Пълна пресъздадена картина на парижките улици, търговците и уличните вестникопродавци, кабриолетите, примесващият се звук на оркестър, ужасна бъркотия от думи и фрази от книгите, които съвсем наскоро бе прочел.

Не можех да понеса това, но Габриел ми посочи строго да си остана на мястото.

Нещо се надигаше в криптата. Нещо се случваше в самия въздух.

Нещо се бе променило дори в топенето на свещите, в пукота на огъня и езиците му, които ближеха почернелите камъни отзад, и в топуркането на плъховете долу в килиите на мъртъвците.

Арман стоеше на сводестата врата и като че бяха изминали часове, въпреки че не бе така, и Габриел беше далече, далече в ъгъла на стаята, лицето ѝ бе спокойно и съсредоточено, очите — присвити и сияйни.

Арман щеше да ни разказва, но нямаше да дава обяснения. Онова, което щеше да каже, дори нямаше посока и сякаш го бяхме разрязали и образите бликаха от него като кръв.

Арман беше само едно младо момче на вратата, стиснало лактите си. И разбрах какво чувствам. Чувствах чудовищна близост с друго същество, близост, пред която дори и миговете на екстаз от убийството изглеждаха приглушени и овладени. Той се бе открил и вече не можеше да удържи ослепителният поток от картини, които караха предишния му беззвучен глас да изглежда тъничък, лиричен и престорен.