— Ти защо не се заслушваш в собствения си разказ? — попитах. — Защото никога не си простил на Марий, че не те е предупредил за тях и те е оставил да попаднеш в ръцете им? И никога повече няма да вземеш нищо от Марий — ни пример, ни вдъхновение? Аз не съм Марий, но ти казвам, че откакто поех по Дяволския път, съм чул само за един старейшина, който би могъл да ме научи на нещо, и това е Марий, твоят венециански майстор. Сега той ми говори. Обяснява ми един от начините да бъдеш безсмъртен.
— Подигравката.
— Не! Не е било подигравка! И ти си този, чието сърце се къса заради онова, което никога няма да има — друго, в което да вярва, друга власт.
Никакъв отговор.
— Ние не можем да бъдем за теб Марий — рекох. — Нито пък мрачния господар Сантино. Ние не сме художници, притежаващи велика прозорливост, която да те тласка напред. Не сме и зли господари на сборища, вярващи, че сме длъжни да осъдим на гибел цял легион. А това господство, величественият указ, е онова, което ти е нужно на теб.
Бях станал, без да се усетя, и, застанал близо до камината, го гледах отгоре.
И с ъгълчето на окото си видях как Габриел леко кимна в знак на одобрение и затвори очи за миг, сякаш изпускаше въздишка на облекчение.
Той не помръдваше.
— Ти трябва да изстрадаш тази празнота и да откриеш какво те тласка да продължиш. Ако дойдеш с нас, ние няма да оправдаем надеждите ти и ти ще ни унищожиш.
— Как да я изстрадам? — той вдигна очи към мен и веждите му се сключиха в болезнена бръчка. — Откъде да започна? Ти се движиш като Божията десница! Но за мен светът, действителният свят, в който живееше Марий, е недостижим. Аз никога не съм живял в него. Удрям се в стъкло. Как да вляза в него?
— Това аз не мога да ти кажа.
— Трябва да изучаваш този век — намеси се Габриел. Гласът ѝ прозвуча спокойно, ала властно.
Щом проговори, той обърна поглед към нея.
— Трябва да разбереш епохата чрез нейната литература, музика и изкуство — продължи тя. — Трябва да излезеш изпод земята, както сам се изрази. Заживей в света.
Никакъв отговор от него. За миг се мярва картината на опустошения апартамент на Ники с разхвърляните по пода книги. Камари западна цивилизация.
— А какво по-добро място за това от самия център на нещата, булевардът и театъра? — попита Габриел.
Той се навъси и завъртя пренебрежително глава, ала тя настоя:
— Ти имаш дарба на предводител на сборище, а твоето сборище още е тук.
Той изстена тихо, отчаяно.
— Никола е голишарче — рече тя. — Той може да ги научи на много неща за външния свят, ала не може да им стане истински водач. Жената, Елени, е изумително умна, ала тя ще отстъпи пред теб.
— Какво са за мен техните игри? — прошепна той.
— Начин да съществуваш — отвърна тя. — А сега това е единствено важното за теб.
— Театърът на вампирите! Бих предпочел огъня!
— Помисли си — рече тя. — В това има съвършенство, което не можеш да отречеш. Ние сме илюзии за смъртното, а сцената е илюзия за действителността.
— Това е противно! — възкликна той. — Как го нарече Лестат? Дребнаво?
— Той го каза на Никола, защото Никола започна да гради върху всичко това фантасмагорични философии — отвърна тя. — Сега ти трябва да живееш без фантасмагорични философии така, както когато си бил чирак на Марий. Живей, за да опознаеш епохата. Лестат не вярва в стойността на злото. Но ти вярваш. Знам, че вярваш.
— Злото съм аз — отвърна той с полуусмивка, беше готов да се разсмее. — Това не е въпрос на вяра, нали? Но мислиш ли, че бих могъл да се отклоня от духовния път, който следвам вече три века, и да се впусна в такова сладострастие и безпътство? Ние бяхме светците на злото! Аз няма да стана обикновено зло. Няма!
— Направи го необикновено — тя вече губеше търпение. — Щом ти си злото, как сладострастието и безпътството да са ти врагове? Не заговорничат ли светът, плътта и дяволът еднакво срещу човека?
Той тръсна глава, сякаш за да даде да разберем, че не го интересува.
— Ти си повече загрижен за духовното, отколкото за злото — намесих се аз, вперил очи в него. — Не е ли така?
— Да! — отвърна той без колебание.
— Ала не виждаш ли, цветът на виното в кристална чаша може да бъде духовен — продължих. — Погледът на едно лице, цигулковата музика. Един парижки театър би могъл да е пропит с духовност, колкото и материален да е. В него няма нищо, което да не е рожба на онези, споходени от духовни видения за бъдното.
Нещо в него се раздвижи, ала той го пропъди.
— Съблазнявай публиката със сладострастие — рече Габриел. — В името на Бога и на дявола използвай мощта на театъра по своя воля!
— Не бяха ли духовни картините на твоя господар? — попитах, и при тази мисъл усетих в себе си топлина. — Може ли някой да види великите творби от онова време и да не ги нарече духовни?
— И аз съм си задавал този въпрос — отвърна Арман. — Много пъти. Духовност ли бе това, или сладострастие? Ангелът, изрисуван в триптиха, в плен на материалното ли бе, или материалът се преобразяваше?