Вампирът Лестат

Той стоеше неподвижно на вратата, обхванал лакти, гледаше ни и питаше мълчаливо:

Какво може да се узнае? Какво може да се даде? Ние сме изоставените деца на Бога. И пред мен не се разстила Дяволският път, и в ушите ми не звънят камбаните на ада.

4

Измина един час. Може би повече. Арман седеше до огъня.

По лицето му не бе останала ни следа от отдавна забравената битка. Непомръдващ, той изглеждаше крехък като празна черупка.

Габриел бе седнала срещу него и също се взираше мълчаливо в пламъците с уморено лице, което като че изразяваше състрадание. Болеше ме, че не мога да чета мислите ѝ.

Мислех за Марий. Марий, Марий… Вампирът, рисувал картини в света и изобразявал на тях света. Триптихи, портрети, фрески по стените на двореца си.

И светът никога не бе го заподозрял, не бе го преследвал, нито го бе отхвърлял. Бандата от закачулени злодеи бе изгорила картините, същите онези, споделящи с него Мрачния дар… Дали той самият го бе наричал Мрачен дар? Те бяха тези, според които той не биваше да живее и твори сред смъртните, а не самите смъртни.

Пред очите ми изникна малката сцена в театъра на Рено, и се чух да пея, и песента ми премина в рев. Никола каза „Великолепно е“. Аз казах, „Дребнаво е“. И все едно ударих Никола. Във въображението ми той произнесе онова, което не бе казал онази нощ:

— Дай ми онова, в което мога да вярвам. Ти никога не би бил способен на това.

Триптихите на Марий украсяваха църкви и манастирски параклиси, може би и стените на дворци във Венеция и Падуа. Вампирите не биха влезли в светите места, за да ги свалят. Значи ги имаше някъде, може би с подпис, вплетен в детайла, творенията на вампира, обкръжил се с чираци смъртни, живял със смъртен любовник, от когото пийвал по малко, и излизал сам да убива.

Замислих се за онази нощ в хана, когато бях прозрял безсмислието на живота, и тихото бездънно отчаяние от разказа на Арман ми се стори океан, в който мога да се удавя. Това бе по-ужасно от пустинния бряг в мислите на Ники. Този мрак, тази празнота бяха продължили триста години.

Лъчезарното кестеняво дете край огъня можеше отново да отвори уста и от нея като мастило щеше да потече чернилка и да залее света.

Тъй щеше да е, ако не съществуваше това главно действащо лице, венецианският майстор, извършил еретичната постъпка да привнесе смисъл в рисуваните от него картини, трябваше да е смисъл — и ние самите, избраниците на Сатаната, го бяхме превърнали в жива факла.

Дали и Габриел бе видяла картините от разказа, които видях аз? Дали и те се бяха впечатли като нажежено клеймо в мислите ѝ, както в моите?

Марий си проправяше в душата ми път, който щеше да го остави да се скита там завинаги, заедно с качулатите злодеи, превърнали картините отново в хаос.

Обзет от глуха мъка, се замислих за разказите на пътешествениците — че Марий е жив и са го видели в Египет, или в Гърция.

Искаше ми се да попитам Арман — не е ли възможно? Марий трябва да е бил изключително силен… Ала ми се струваше, че ще проявя непочтителност, ако го попитам.

— Стара легенда — прошепна той с глас, също тъй отмерен като вътрешния му глас, и без да бърза, продължи, без да откъсва очи от пламъците. — Легенда от старите времена, преди да погубят и двама ни.

— Може би не е легенда — възразих. Ехо от виденията, от картините по стените. — Може би Марий е жив.

— Ние сме чудо или сме ужас — рече той тихо. — Зависи от това как желаеш да ни виждаш. И когато за първи път научиш за нас, дали чрез мрачната кръв, дали от обещания или посещения, ти си мислиш, че всичко е възможно. Ала не е така. Светът скоро се свива около това чудо, и нямаш надежда за нови чудеса. Тоест, свикваш с нови граници и тези граници отново очертават всичко. Значи, казват, че Марий продължава да съществува. Те всички продължават да съществуват някъде — така ти се иска да вярваш.

Нито един не е останал в римското сборище от времето на онези нощи, когато ме научиха на обреда; може би дори и самото сборище го няма вече. Години и години са минали, откакто е имало някаква вест от него. Но всички те съществуват някъде, нали? В края на краищата, ние не можем да умрем. — Той въздъхна. — Няма значение…

Но имаше нещо по-голямо и по-важно от отчаянието, което можеше да смаже Арман — че въпреки жаждата в него сега и кръвта, загубена в нашата битка, и тихата пещ на тялото му, изцеляваща раните и разкъсаната плът, той не можеше да се принуди да излезе на лов в света горе. Предпочиташе да го мъчи жаждата и горещината на тихата пещ. Предпочиташе да остане тук, с нас.

Но той вече знаеше отговора — не можеше да бъде с нас.

Нямаше нужда ние с Габриел да му го казваме на глас. Дори не разсъждавахме наум по въпроса. Той знаеше така, както сигурно на Бог му е известно бъдещето, защото Бог притежава всички факти.

Непоносими мъки. А изражението на Габриел бе още по-изнурено и тъжно.