Вампирът Лестат

Водите наоколо блестяха като разтопен метал, проблясваха в лазурно, после в сребърно, а после в черно. Вълните се разбиваха в скалите на плиткото и пръскаха огромна бяла пяна.

Приближих се и тихомълком изкачих малката стълба към мостика.

Марий не откъсна очи от водите нито за миг, ала се пресегна с лявата си ръка и хвана моята, отпусната до тялото ми.

Топлина. Ненатрапчив натиск. Но сега не беше моментът за разговори и аз се учудих, че изобщо забеляза присъствието ми.

Веждите му се сключиха, очите му леко се присвиха и, сякаш по негова безмълвна заповед, гребците забавиха ритъма.

Бях омагьосан от гледката и когато и аз се съсредоточих още повече, осъзнах, че усещам излъчващата се от него сила, приглушени пулсации в такт с неговото сърце.

Чувах и смъртните по заобикалящите ни скали и по тесните островни брегове, простиращи се отляво и отдясно. Видях ги, събрани по носовете или тичащи към водата с факли в ръце. Чувах как мисли кънтят като гласове откъм тях, застанали в тънкия вечерен полумрак и взрени във фенерите на нашия кораб. Езикът беше гръцки и не ми бе известен, ала посланието бе ясно:

„Господарят преминава. Елате и вижте: господарят преминава!“

— И значението на думата „господар“ по някакъв смътен начин обхващаше и свръхестественото. И почтителност, примесена с възбуда, се носеше откъм бреговете като хор от многогласни шептения.

Дъхът ми секна, докато ги слушах! Спомних си за смъртния, когото бях изпълнил с ужас в Кайро, за отдавнашния разгром на сцената на театъра на Рено. Ала освен тези две унизителни случки, аз обикалях света невидим от десет години, а тези хора, тези облечени в тъмни дрехи селяни, събрали се да гледат как преминава корабът, знаеха какъв е Марий. Или поне нещичко за това какъв е. Те не произнасяха гръцката дума за вампир, която аз бях започнал да разбирам.

Но бреговете оставаха зад нас. От двете ни страни скалите настъпваха. Корабът се носеше с весла, вдигнати над водата. Високите стени затулваха небесното сияние.

След няколко мига пред очите ми се разкри обширен сребрист залив, а пред нас се издигна висока скална стена. По-полегати хълмове се спускаха към водата от двете ни страни. Скалата беше толкова висока и стръмна, че не можех да различа нищо на върха ѝ.

Щом се приближихме, гребците спряха да гребат. Корабът започна леко да се извърта настрани. И докато се носехме към скалата, съзрях смътните очертания на стар каменен кей, обрасъл с лъщящ мъх. Гребците бяха вдигнали веслата си към небето.

Марий все така не помръдваше, ръката му нежно стискаше моята, а с другата посочи към кея и скалата, която се издигаше, черна като самата нощ, а фенерите ни хвърляха отблясъци по мокрия камък.

Щом наближихме на не повече от пет-шест крачки от кея — изглежда опасно близо за толкова голям и тежък кораб, — усетих как корабът спря.

После Марий ме хвана за ръка, тръгнахме по палубата и стигнахме страничния борд. Дойде тъмнокос прислужник и пъхна в ръката на Марий торба. И двамата с Марий прескочихме безмълвно над водата и се приземихме върху каменния кей.

Огледах се назад и видях, че корабът леко се разклати. Отново спуснаха веслата. Само след мигове той вече плаваше към далечните светлини на малко градче от далечната страна на залива.

С Марий стояхме сами в мрака, и когато корабът се превърна в тъмно петънце върху блещукащата вода, той посочи едно тясно стълбище, изсечено в скалата.

— Върви пред мен, Лестат.

Изкачването беше приятно. Приятно беше да се движа бързо нагоре по грубо изсечените стъпала и по зигзагообразните завои, все по-силно да усещам вятъра и да виждам как водата все повече се отдалечава и замръзва, сякаш е спряла да се вълнува.

Марий ме следваше само на няколко крачки зад мен. И отново усещах и чувах пулса на силата. Сякаш отекваше в костите ми.

Грубо изсечените стъпала свършиха още преди да сме стигнали до средата на скалата и скоро вече вървях по пътека, толкова тясна, че и планинска коза не можеше да премине по нея. От време на време балвани или стърчащи скали ни изтикваха още повече към ръба и беше още по-възможно да паднем във водата. Но през повечето време самата пътека беше единствената издатина върху лицето на скалата. Изкачвахме се все по-високо и по-високо и вече дори и аз се боях да погледна надолу.

Веднъж, стиснал един дървесен клон, се огледах назад и видях, че Марий върви с отмерена крачка подире ми, метнал торбата на рамо, а десницата му висеше свободно. Заливът, далечното градче и пристанището — всички те приличаха на играчки, на карта, измайсторена от дете върху масата, от огледало, пясък и парченца дърво. Дори виждах откритото море отвъд прохода и плътните мрачни сенки на другите острови, издигащи се над притихналото море. Марий се усмихна и зачака. А после прошепна много любезно:

— Продължавай.

Трябва да съм бил под властта на магия. Тръгнах отново и не спрях повече, докато стигнах върха. Прелазих върху последната скална издатина, обрасла с бурени, и се изправих в меката трева.