Вампирът Лестат

Но сведенията стигат до мен и по други начини. Зная за посланията, които ти ми оставяше по стените из цяла Европа, защото ги четях. И бях чувал за тебе от други. И понякога ние с теб се оказвахме близо един до друг — по-близо, отколкото някога си предполагал, и аз чувах мислите ти. И сега чувам мислите ти, разбира се, и съм сигурен, че си наясно. Но предпочитам да общувам чрез думи.

— Защо? — попитах. — Мислех, че по-старите изобщо биха се отървали от речта.

— Мислите са неточни — отвърна той. — Ако отворя разума си за теб, аз не мога да проследявам онова, което ще прочетеш там. А когато аз чета твоите мисли, е възможно да разчета неправилно онова, което чувам и виждам. Предпочитам да използвам реч и да позволявам на умствените си способности да работят с нея. Обичам да предавам чрез звук важните си съобщения, и гласът ми да бъде чут. Не обичам да прониквам в чужди мисли без предупреждение. И, откровено казано, смятам, че речта е най-великият дар, споделен от смъртни и безсмъртни.

Не знаех как да отговоря на това. Отново, то бе напълно разумно. Ала заклатих глава.

— И държанието ти — додадох. — Ти не се движиш като Арман или като Магнус, както мислех, че древните…

— Тоест, като призрак? Но защо? — той отново се разсмя тихо, чаровно. Отпусна се още малко на стола, вдигна коляно и подпря стъпало на седалката, също като мъж в личния си кабинет. — Имаше, разбира се, времена, когато всичко това бе много интересно. Да се плъзгаш и сякаш да не крачиш, да заставаш в пози, неудобни или невъзможни за смъртните. Да прелиташ кратки разстояния и да се приземяваш безшумно. Да местиш предмети от едното желание да го направиш. Но в края на краищата, всичко това е незряло. Човешките жестове са елегантни. Има мъдрост в плътта, в начина, по който човешкото тяло върши всичко. Обичам звука от стъпките ми по земята, да усещам предметите с пръстите си. Освен това, прелитането дори на кратки разстояния и местенето на предмети само с напрягане на волята са изтощителни. Мога да го сторя, когато ми се наложи, както видя и ти, ала е много по-лесно да върша нещата с ръцете си.

Бях възхитен от това и не се опитвах да го скрия.

— Един певец може да пръсне стъкло, ако вземе нужната висока нота — продължи той, — но най-простият начин за всеки да счупи стъкло е просто да го пусне на пода.

Този път открито се разсмях.

Вече започвах да свиквам как лицето му преминава от съвършенството на маска към изразителността и постоянната жизненост на погледа му, която ги обединяваше. Оставяше впечатление за спокойствие и откритост от страна на един смайващо красив и проницателен мъж.

Ала онова, с което не можех да свикна, бе усещането за присъствие, за сдържаното, непосредствено присъствие на нещо, притежаващо изключително могъщество, опасно могъщество.

Изведнъж се поизнервих, напрегнах се. Обзе ме необяснимо желание да заплача.

Той се наведе напред, докосна опакото на дланта ми с пръсти и ме разтресе удар. Бяхме свързани от докосването. И въпреки че кожата му бе копринена като кожата на всички вампири, тя бе по-малко податлива. Все едно те докосва каменна ръка в копринена ръкавица.

— Доведох те тук, защото искам да ти разкажа какво зная — каза той. — Искам да споделя с теб всички тайни, които притежавам. По няколко причини бях привлечен от теб.

Бях запленен. И чувствах приближаването на съкрушителна любов.

— Но те предупреждавам, че това крие опасност — продължи той. — Аз не притежавам окончателните отговори. Не мога да ти кажа защо съществуваме ние. Мога само да ти разкажа за нас повече от всеки, който ти е разказал нещо досега. Мога да ти покажа Онези, които трябва да бъдат пазени, и да ти разкрия какво зная за тях. Мога да ти обясня защо по мое мнение съм оцелял толкова дълго. Тези познания могат донякъде да те променят. Но така е винаги с всяко познание, предполагам…

— Да…

— Ала когато ти дам всичко онова, което имам да ти давам, ти пак ще си точно онова, което си бил преди: безсмъртно създание, което трябва да намери свои собствени основания за съществуване.

— Да, основания за съществуване — в гласа ми прозвуча леко огорчение. Но бе хубаво да го чуя, изказано по този начин.

Ала ме изпълни мрачна представа за себе си — гладно и покварено създание, което чудесно се справя със съществуването без основания, могъщ вампир, който винаги взема точно каквото иска, без значение кой какво казва. Зачудих се дали му е известно доколко съвършено ужасен съм аз.

Причината да убивам бе кръвта.

Признавам. Кръвта и чистият екстаз от кръвта. И без нея ние бяхме просто люспи, какъвто бях и аз в египетската пръст.

— Само запомни предупреждението ми, че после обстоятелствата пак ще си са същите — рече той. — Ала ти може би ще си променен. Може да се почувстваш още по-безутешен, отколкото когато дойде тук.

— Но защо реши да разкриеш това на мен? — попитах — Несъмнено и други са те издирвали. Сигурно знаеш къде е Арман.