Вампирът Лестат

Когато пиели от принесените им жертви, те се движели с ленивостта на влечуги през зимата, сякаш времето за тях е добило съвсем друго значение, и за тях годините се равнявали на нощи, а вековете — на години.

И древната вяра била силна както винаги, и тя не била източна, а в действителност не била и западна. Кръвопиещите оставали символи на доброто, лъчезарен образ на живота в задгробния свят, на който можела да се радва дори най-низко падналата египетска душа.

В тези късни времена в жертва можели да бъдат принасяни само злодеи. И така боговете извличали злото от хората и ги закриляли, и беззвучният глас на бога утешавал слабите и им доверявал истините, които богът научавал, докато гладува: че светът е изпълнен с вечна красота, че нито една душа в действителност не е сама.

Майката и Бащата били пазени в най-прекрасното от всички светилища и всички богове идвали при тях и вземали от тях, според волята им, капчици безценна кръв.

Ала после се случило невъзможното. Египет стигнал до своя край. Неща, смятани за неизменни, щели напълно да се променят. Дошъл Александър, на власт дошли Птоломеите, Цезар и Антоний, все груби и странни герои на драмата, която била просто краят на всичко.

И най-сетне черният, циничен Старейшина, порочният, разочарованият изнесъл Майката и Бащата на слънцето.

Станах от леглото. Стоях сред тази стая в Александрия, загледан в непомръдващата, втренчена фигура на Акаша, и провисналият ѝ, мръсен ленен покров ми се струваше оскърбление. Разумът ми бе замаян от древна поезия, и бях завладян от любов.

Не изпитвах вече болки в тялото си от битката ми със Старейшината. Костите бяха заздравели. Паднах на колене и целунах пръстите на десницата на Акаша, отпусната до тялото ѝ. Погледнах нагоре и видях, че тя ме гледаше, наклонила глава, с престранно изражение: то изглеждаше също тъй чисто в страданието си като щастието, което току-що бях познал. После главата ѝ много бавно, нечовешки бавно се върна в първоначалното си положение, с поглед, втренчен напред, и в този миг аз разбрах, че съм видял и познал неща, които Старейшината никога не е знаел.

Изпаднал в транс, увих отново тялото ѝ в лен. Повече от всякога се чувствах длъжен да се погрижа за нея и Енкил и ужасът от смъртта на Старейшината всеки миг трептеше пред очите ми, и кръвта, която ми бе дала тя, усилваше и радостта ми, и физическите ми сили.

И докато се приготвях да напусна Александрия, сигурно съм си мечтал как ще пробудя Енкил и Акаша, как в бъдните години те ще си възвърнат цялата открадната им жизненост и ние ще се опознаем до такава смайваща близост, че тези сънища за знания и опит, дадени ми чрез кръвта, щяха да избледнеят.

Моите роби отдавна се бяха върнали с конете и каруците за нашето пътешествие, с каменните саркофази, веригите и катинарите, които им бях заръчал да набавят. Те чакаха пред стените.

Положих ковчезите за мумии с Майката и Бащата в саркофазите, натоварени един до друг в каруцата, увих ги с вериги, заключих ги с катинари и ги завих с дебели одеяла и ние потеглихме към вратата на подземния храм на боговете, на път към градската порта.

Там, в стаите, имаше и други, ала те бяха твърде ужасени и не смееха да излязат. Разбира се, те знаеха, че съм откраднал Майката и Бащата. Сигурно знаеха и за смъртта на Старейшината.

Но за мен това нямаше никакво значение. Аз напусках стария Египет и с мен бе източникът на цялата ни сила. Бях млад, глупав и разпален.

Когато най-сетне стигнах в Антиохия на река Оронт, голям и чуден град, съперничещ на Рим по население и богатство, аз изчетох старите папируси, и те разказваха за всичко онова, което ми бе разказала Акаша.

И за нея и Енкил аз съградих първия от многобройните параклиси, които щях да построя за тях из цяла Азия и Европа, и те знаеха, че аз винаги щях да се грижа за тях, а аз — че те никога на никого нямаше да позволят да ми стори зло.

Много векове по-късно, когато банда Деца на мрака ме подпали във Венеция, аз бях твърде далеч от Акаша, за да може да ме спаси — инак тя отново щеше да ми се притече на помощ. И когато действително стигнах до светилището, познал докрай агонията на изгорелите богове, аз пих от тяхната кръв, докато се изцелих.

Но в края на първия век, прекаран в Антиохия, аз вече се бях отчаял, че те някога ще оживеят. Те почти винаги бяха потънали в мълчание и неподвижност, както е и сега. Единствено кожата им с изминалите години претърпя драматични промени и се излекува от причинената от слънцето вреда, и отново стана бяла като алабастър.