Вампирът Лестат

Но когато осъзнах всичко това, аз вече се бях заел с могъщата задача да наблюдавам случващото се в града и менящите се времена. Бях лудо влюбен в една прекрасна кестенява гръцка куртизанка на име Пандора, с най-прекрасните ръце, които бях виждал у човешко същество, която разбра какво съм аз от първия миг, в който спря очи на мен, и тя протакаше, очароваше ме и ме заслепяваше, докато се почувствах готов да я въведа в магията, и тогава Акаша ѝ позволи да пие от кръвта и да се превърне в едно от най-могъщите свръхестествени създания, които някога съм познавал. Двеста години аз живях с Пандора и воювах с нея, и я обичах. Ала това е друга история.

Милиони истории мога да разкажа за вековете, които съм преживял оттогава досега, за пътешествията ми от Антиохия до Константинопол, обратно към Александрия и после съм Индия, а после — отново към Италия, и от Венеция — към свирепите, студени планински земи на Шотландия, и после — до този остров сред Егейско море, на който се намираме сега.

Мога да ти разкажа за незабележимите промени, които преживяваха Акаша и Енкил през годините, за смайващите неща, които вършат и за тайните, които са оставили неразгадани.

Може би някоя нощ в далечното, предалечно бъдеще, когато се завърнеш при мен, аз ще ти разкажа за други безсмъртни, които съм опознал, сътворени, както аз бях сътворен от последните богове, оцелели в различни земи — едни слуги на Майката, а други — на ужасните богове от Изтока.

Бих могъл да ти разкажа как Маел, моят клет жрец друид, най-накрая сам пи от един ранен бог и за един миг загуби цялата си вяра в старата религия и стана безсмъртен скитник, издръжлив и опасен, като всички нас. Бих могъл да ти разкажа как из света плъзнаха легендите за Онези, които трябва да бъдат пазени. И за случаите, когато други безсмъртни се опитваха да ми ги отнемат от гордост или просто от желание за разруха, желание да погубят всички нас.

Ще ти разкажа за моята самота, за другите, които сътворих и как те стигнаха до своя край. Как се скрих в земята заедно с Онези, които трябва да бъдат пазени, и възкръснах отново благодарение на тяхната кръв, и живях в продължение на няколко смъртни живота, преди отново да се погреба. Ще ти разкажа за другите истински вечни, с които се срещам само от време на време. За последната си среща с Пандора в град Дрезден в компанията на могъщ и зъл вампир от Индия и за това как се карахме и разделяхме, и за това как открих твърде късно писмото ѝ, с което ме молеше да се срещна с нея в Москва, крехко изписано листче, изпаднало на дъното на претъпкан пътнически сандък. Твърде много случки, твърде много истории, истории с поука и без…

Ала ти разказах най-важното — как Онези, които трябва да бъдат пазени, станаха мое притежание и кои сме ние в действителност.

Сега най-важно е да разбереш това:

Когато римската империя преживя упадъка си, всички стари богове от езическия свят бяха възприемани от преживяващите възход християни като демони. Вековете минаваха и беше безсмислено да им обясняваме, че техният Христос е поредният Бог от горите, умиращ и възкръсващ, също като Дионисий и Озирис преди него, и че Дева Мария всъщност е Добрата майка, обожествена отново. Тяхната епоха бе нова епоха на вяра и убеждение и ние се превърнахме в дяволи, отделени от всичко онова, в което те вярваха, и старите знания бяха забравени или погрешно изтълкувани.

Ала това трябваше да се случи. За гърците и римляните човешките жертви бяха нещо ужасно. На мен ми се струваше отвратително това, че келтите изгориха злодеите във върбовите колоси в жертва на техния бог, както ти разказах. И с християните бе същото. Как можехме ние, боговете, които се хранеха с човешка кръв, да бъдем възприемани като добри?

Ала истинското извращение бе, когато Децата на мрака повярваха, че служат на християнския дявол и също като ужасните богове на Изтока се опитаха да придадат ценност на злото, да повярват в неговото могъщество според великия замисъл, да му дадат справедливо място в света. Вслушай се, когато ти казвам: В Западния свят злото никога не е имало оправдано място. Смъртта никога не е намирала подслон.

И колкото и жестоки да са били вековете след падението на Рим, колкото и ужасни да са били войните, преследванията, несправедливостите, ценността на човешкия живот единствено е нараствала.

Дори и когато църквата издигна статуи и изображения на своя кървав Христос и своите кървави мъченици, тя поддържаше вярата, че смъртта им, така добре използвана от правоверните, може да е дошла само от ръцете на враговете, не на Божиите служители.

Тъкмо вярата в ценността на човешкия живот бе причината по това време килиите за мъчения, кладите и още по-отвратителните средства за екзекуция да бъдат изоставени из цяла Европа. И тъкмо вярата в ценността на човешкия живот сега кара човека да изостави монархията и да премине към република в Америка и Франция.