Вампирът Лестат

— Разбира се. Ти си създаден, за да възтържествуваш над времето, не да бягаш от него. И ще страдаш, че трябва да криеш тайната на своята чудовищност и че ти се налага да убиваш. И може би ще се опиташ да се храниш само със злодеи, за да успокояваш съвестта си, и може и да успееш, а може и да се провалиш. Но ти можеш да се приближиш силно до живота, стига да заключиш тайната в себе си. Ти си създаден такъв, че да си близо до него, както някога ти сам каза на членовете на старото парижко сборище. Ти си имитация на човек.

— Искам го, наистина го искам…

— Тогава послушай съвета ми. И разбери също и това. В действителност вечността е просто изживяването на един човешки живот след друг. Разбира се, може да има и дълги периоди на оттегляне, на дрямка или просто на наблюдение. Но отново и отново ние се гмуркаме в потока и плуваме, докъдето можем, докато трагични времена не ни съкрушат, както съкрушават и смъртните.

— Ти ще го сториш ли пак? Да напуснеш това убежище и да се гмурнеш в потока?

— Да, със сигурност. Когато ми се предостави точния момент. Когато светът отново е станал толкова интересен, че не мога да му устоя. Тогава аз ще тръгна по градските улици, ще приема име. Ще върша нещо.

— Ела тогава с мен! — ах, болезнено ехо от Арман. И от напразните молби на Габриел десет години по-късно.

— Тази покана е по-изкусителна, отколкото си представяш — отвърна той. — Ала ако дойда с тебе, ще ти сторя много лоша услуга. Ще застана между теб и света. Не бих могъл да се удържа.

Поклатих глава и извърнах очи, изпълнен с огорчение.

— Ти искаш ли да продължиш да съществуваш? — попита той. — Или искаш предсказанията на Габриел да се сбъднат?

— Искам да продължа — отвърнах.

— Тогава трябва да заминеш — рече той. — Един век по-късно от сега, а може би и по-малко, ние ще се срещнем отново. Аз няма да бъда на този остров. Ще съм отвел Онези, които трябва да бъдат пазени, на друго място. Ала където и да се намирам аз, и където и да се намираш ти, ще те намеря. И тогава аз ще съм този, който няма да иска ти да го напуснеш. Аз ще съм този, който ще те умолява да останеш. Аз ще се влюбя в твоята компания, в твоите разговори, просто в това да те виждам, в твоята издръжливост, в твоята безразсъдност и в твоята липса на вяра в каквото и да било — във всичко онова в теб, което вече твърде силно обичам.

Не можех да слушам това — то ме съсипваше. Искаше ми се да му се моля да ми позволи да остана.

— Напълно невъзможно ли е това сега? — попитах. — Марий, не можеш ли да ми спестиш този живот?

— Напълно невъзможно — отвърна той. — Мога цяла вечност да ти разказвам истории, ала те не могат да заместят живота. Повярвай, опитвал съм се да го спестя на други. И никога не съм успявал. Не мога да те науча на онова, на което ще те научи един живот. Не биваше да преобразявам Арман тъй млад и дори и днес се кая за преживените от него векове наред безумства и страдания. Ти му стори милост, като го накара да навлезе в Париж от днешния век, ала се боя, че вече му е късно. Повярвай ми, Лестат, когато ти казвам, че това трябва да се случи. Ти трябва да изживееш този живот, защото лишените от него пропадат в неудовлетворение, докато най-сетне го изживеят някъде или бъдат унищожени.

— Ами Габриел?

— Габриел е изживяла живота си, тя почти изживя и смъртта си. Тя има силата да влезе отново в света, когато реши, или до безкрай да живее в периферията му.

— А мислиш ли, че тя някога отново ще влезе в него?

— Не зная — отвърна той. — Не съм способен да проумея Габриел, въпреки опита си — тя твърде много прилича на Пандора. Но аз никога не съм разбирал Пандора. Истината е, че повечето жени са слаби — и смъртни, и безсмъртни. Ала когато са силни, те са напълно непредвидими.

Поклатих глава. Притворих очи. Не исках да мисля за Габриел. Габриел си бе отишла, независимо какво си говорехме ние тук.

И аз все още не можех да приема това, че трябва да замина. Това място ми изглеждаше рай. Ала вече не възразявах. Знаех, че той е твърдо решен, знаех и че няма да ме принуждава. Той щеше да ме накара да се разтревожа за своя смъртен баща, да отида при него и да му кажа, че трябва да замина. Оставаха ми няколко нощи.

— Да — отвърна той меко. — Има и други неща, които мога да ти разкажа.

Отново отворих очи. Той ме гледаше търпеливо, с обич. Усетих болката на любовта тъй силно, както някога по Габриел. Усетих как в очите ми бликват неизбежните сълзи и положих големи усилия да ги потисна.

— Ти научи много от Арман — заговори той с отмерен глас, сякаш за да ми помогне в тази малка мълчалива борба. — А сам научи много повече. Ала все още има неща, на които бих могъл да те науча.

— Да, моля те!