Вампирът Лестат

— Чувствата ти са предизвикани от самотата и съзнанието, че си чудовище — рече той. — А ти си невъздържан и дързък.

— Вярно е.

— Ала какво значение би имало, ако разкриеш нещо на някого? Никой не може да прости. Никой не може да изкупи вината. Да си го въобразяваш, е детинска илюзия. Да се разкриеш и да те погубят — и какво си направил? Дивата градина ще погълне останките ти мълчаливо и с буйна жизненост. Къде в това има справедливост или разбиране?

Кимнах.

Почувствах как ръката му захлупи и стисна моята. Той бавно се надигна. Отстъпчиво се изправих и аз, макар и с неохота.

— Късно е — рече нежно той. Погледът му бе мек и изпълнен със състрадание. — Достатъчно си поговорихме засега. А аз трябва да сляза при своя народ. Станаха неприятности в едно близко село, както и се боях, че ще се случи. И това ще ми отнеме времето до зори, а също и утре вечер. Утре може би ще успеем да поговорим едва след полунощ…

Той пак се отнесе — наклони глава и се заслуша.

— Да, трябва да вървя — рече. Прегърнахме се леко и без всякакво стеснение.

И въпреки че ми се искаше да тръгна с него и да видя какво се случва в селото и как той щеше да уреди работите си там, също толкова ми се искаше да се прибера в покоите си и да гледам морето, и най-сетне да заспя.

— Когато се надигнеш, ще си гладен — рече той. — Приготвил съм ти жертва. Имай търпението да ме изчакаш.

— Да, разбира се…

— И докато ме чакаш утре, прави в къщата каквото си пожелаеш. Старите свитъци са в сандъци в библиотеката. Можеш да ги прегледаш. Обиколи всички стаи. Единствено не бива да припарваш в светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени. Не бива да слизаш долу по стълбището сам.

Кимнах.

Искаше ми се да го попитам за още едно нещо. Кога щеше да излезе на лов? Кога щеше да пие? Неговата кръв ми бе помогнала да издържа две нощи, може би и още. Но чия кръв поддържаше него? Дали бе повалил жертва по-рано. Сега щеше ли да ловува? Все повече се усилваше подозрението ми, че на него кръвта вече не му бе толкова нужна, колкото на мен. Че също като Онези, които трябва да бъдат пазени, той бе започнал да пие все по-малко и по-малко. И отчаяно исках да узная дали това е вярно.

Ала той ме напускаше. Селото със сигурност го викаше. Той излезе на терасата, и после изчезна. За миг ми се стори, че се е дръпнал вдясно или вляво от вратата. После отидох до вратата и видях, че терасата е пуста. Отидох до парапета, погледнах надолу и видях далече долу цветно петънце — неговия редингот, открояващо се на фона на скалите.

И тъй, всичко това можем да очакваме, помислих си аз — кръвта да не ни е нужна, лицата ни постепенно да загубят всякакъв човешки израз, да можем да местим предмети със силата на мисълта си, всичко да можем, само дето няма да можем да летим. Една нощ, след хиляди години, ние ще седим в пълно мълчание, както сега седят Онези, които трябва да бъдат пазени. Колко често тази вечер Марий бе заприличвал на тях? Колко дълго седеше той, без да помръдне, когато тук нямаше никой?

И какво ли означаваше за него този половин век, през който аз трябваше да изживея този смъртен живот отвъд океана?

Обърнах се, преминах през къщата и се върнах в спалнята, в която ме бяха настанили. Седнах и се загледах в морето, докато започна да се зазорява. Когато отворих малкото скривалище на саркофага, вътре имаше свежи цветя. Сложих си златната маска с качулка и ръкавиците и легнах в каменния ковчег, и когато затворих очи, усещах аромата на цветята.

Идваше страшният миг. Загубата на съзнание. И между будуването и съня чух женски смях. Тя се смя леко и продължително, като че бе много щастлива и разговаряше с някого, и точно преди да потъна в тъмата, видях бялата ѝ шия и тя отметна глава назад.

15

Когато отворих очи, ми хрумна идея. Изникна в мислите ми съвсем ясна и мигом ме обсеби дотолкова, че почти не усещах жаждата, паренето във вените.

— Суета — прошепнах. Ала тя, идеята, притежаваше пленителна красота.

Не, забрави. Марий ти заръча да не припарваш до светилището, а освен това в полунощ той ще се завърне и ти можеш да му я представиш. И той ще… Какво? Ще поклати тъжно глава.

Излязох от стаята си, и всичко в къщата беше досущ като предната нощ — горяха свещи, прозорците бяха отворени към нежната гледка на умиращите лъчи. Струваше ми се невъзможно да си тръгна оттук толкова скоро и никога да не се завърна, а той самият — да напусне това изключително място.

Бях скръбен и нещастен. И тогава ми хрумна идеята.

Да не го сторя в негово присъствие, а тайно, тихомълком, за да не се чувствам глупак, да го сторя съвсем сам.

Не. Недей. В края на краищата, това до нищо добро няма да доведе. Нищо няма да се случи, като го направиш.

Но пък щом е така, защо да не го сторя? И то още сега?

Отново направих обиколка през библиотеката, по галериите и през стаята, пълна с птици и маймуни, влязох и в други стаи, където не бях стъпвал.