Вампирът Лестат

И аз вдигнах цигулката на рамото си, подпрях я под брадичката и вдигнах лъка. Затворих очи и си спомних музиката, музиката на Ники и как се движеше тялото му в нейния такт, и как пръстите му се спускаха като удари на чукове и той оставяше посланието, идещо от душата му, да достигне пръстите.

Гмурнах се в усещането, музиката изведнъж се изви нагоре и отново забълбука надолу, а пръстите ми танцуваха. Да, това си беше песен, песен можех да изсвиря. Тоновете, чисти и наситени, отекваха силно в стените на тясната стая и създаваха жалния, умолителен глас, който единствено цигулката бе способна да издава. Продължавах, изпаднал в безумие, люлеех се напред-назад, забравих Ники, забравих всичко, освен пръстите ми, забиващи се в грифа и съзнанието, че аз създавам тази музика, че тя излиза от мен, и тя се втурваше надолу, и се издигаше нагоре, и преливаше, все по-силна и по-силна, а аз връхлитах върху нея с неистовото стържене на лъка.

Аз пеех заедно с нея, отначало тананиках, а после запях на глас и всичкото злато в стаята изгуби очертанията си. И изведнъж сякаш гласът ми стана по-силен, необяснимо по-силен, с чист, висок тон, какъвто знаех, че сам бе невъзможно да постигна. Ала той, този прекрасен тон, звучеше, стабилен и неизменен, все по-силно, докато накрая от него ме заболяха ушите. Засвирих още по-усърдно и още по-неистово, чувствах собственото си тежко дишане и изведнъж осъзнах, че не аз издавам този странен висок тон.

Ако този звук не престанеше, от ушите ми щеше да бликне кръв. И не аз го издавах! Без да спирам да свиря, без да отстъпя пред болката, разцепваща главата ми, аз погледнах напред и видях, че Акаша се е изправила, очите ѝ са широко отворени, а устата ѝ оформяше идеална буква О. Звукът излизаше от нея, издаваше го тя и слизаше по стъпалата на ковчега към мен с протегнати ръце, а тонът пронизваше тъпанчетата на ушите ми като стоманено острие.

Не виждах. Чух как цигулката се удари в каменния под. Стиснах с ръце главата си. Пищях и пищях, ала звукът поглъщаше моите писъци.

— Спри! Спри! — ревях. Ала светлината отново ме обля, и тя стоеше право пред мен, протегнала ръце.

— О, Господи, Марий! — обърнах се и се втурнах към вратата. И вратите се затръшнаха пред мен и така силно ме удариха по лицето, че се строполих на колене. Тънкият пронизителен звук не секваше, и аз заридах. — Марий, Марий, Марий!

Обърнах се, за да видя какво ще се случи с мен, и видях как кракът ѝ се стовари върху цигулката. Под петата ѝ тя се разпука и се пръсна на трески. Ала тонът, който пееше тя, умираше, тонът заглъхваше.

И потънах в тишина, глухота, неспособен да чуя собствените си писъци — виках Марий отново и отново, докато се вдигах с мъка на крака.

Кънтяща тишина, бляскава тишина. Тя стоеше точно пред мен и черните ѝ вежди се сключиха изящно и образуваха едва забележими бръчки по бялата ѝ плът, очите ѝ бяха изпълнени с терзания и въпроси, бледорозовите ѝ устни се разтвориха и се показаха острите ѝ зъби.

— Помогни ми, помогни ми, Марий, помогни ми! — пелтечех аз, неспособен да чуя друго, освен чисто абстрактното намерение в мислите си. И после ръцете ѝ ме обгърнаха, тя ме привлече към себе си и аз усетих как дланта ѝ, точно както го бе описал Марий, нежно, много нежно обгърна тила ми и зъбите ми докоснаха шията ѝ.

Не се поколебах. Не мислех, че ръцете, които ме обгръщаха могат да ме смачкат и изстискат живота от мен само за миг. Усетих как зъбите ми пробиха кожата като ледена кора и парещата кръв бликна в устата ми.

О, да, да, да… О, да. Бях обгърнал с ръка лявото ѝ рамо, притисках се до нея, моята жива статуя, и нямаше никакво значение, че тя е по-твърда и от мрамор, точно така трябваше да бъде, всичко бе съвършено, Майко моя, любима моя, могъща моя, и кръвта проникваше във всяка пулсираща частица от мен с нишките на своята горяща паяжина. Но устните ѝ допряха гърлото ми. Тя ме целуваше, целуваше артерията, в която тъй яростно течеше собствената ѝ кръв. Устните ѝ се отваряха за нея, и когато засмуках кръвта ѝ с цялата си сила, всмуках я и усетих онзи прилив отново и отново и отново, преди да се разлее в мен, усетих несравнимото с нищо проникване на зъбите ѝ в моята шия.

От всяка вибрираща вена кръвта ми внезапно се устреми в нея, както нейната се устреми в мен.

Виждах го, сияйния кръговрат, и го почувствах още по-божествено, защото нищо друго не съществуваше, освен нашите устни, долепени до шиите ни и безмилостният, туптящ път на кръвта. Нямаше мечти, нямаше видения, имаше го само това, това — разкошно, оглушително, пламенно, и нищо друго нямаше значение, абсолютно нищо, освен то никога да не спира. Светът на всичко, което притежаваше тежест, и изпълваше пространството, и прекъсваше потока на светлината, бе изчезнал.

И въпреки това някакъв ужасен звук се вклини, грозен звук, като трясъка на разпукващ се камък, на камък, влачен по пода. Марий идваше. Не, Марий, не идвай. Върни се, не ни докосвай. Не ни разделяй.