Вампирът Лестат

Щом спряхме, аз повторих отново:

— Съжалявам, че го сторих! Кълна се, съжалявам, не очаквах…

— Не ми разправяй, че се разкайваш — рече спокойно Марий. — Ти ни най-малко не съжаляваш за случилото се, нито за това, че ти си бил причината за него. Сега си здрав и читав, а не смазан като яйчена черупка на пода на светилището.

— Ах, но не това е важното — възкликнах, и се разплаках. Извадих кърпичката си, параден аксесоар на един благородник от осемнайсети век, и избърсах кръвта от лицето си. Чувствах как тя ме прегръща, чувствах кръвта ѝ, чувствах ръцете ѝ. Всичко започваше да се възстановява в ума ми. Ако Марий не бе дошъл навреме…

— Но какво се случи в действителност, Марий? Ти какво видя?

— Де да можехме да отидем някъде, където той не ни чува… — рече уморено Марий. — Лудост е да произнесем и дори да помислим нещо, което може да го ядоса още повече. Трябва да го оставя да изпадне отново в неподвижност.

И този път изглеждаше истински разярен и ми обърна гръб.

Ала как бих могъл да не мисля за всичко това? Искаше ми се да можех да отворя главата си и да изтръгна мислите оттам. Те се носеха стремглаво из тялото ми, също като нейната кръв. В нейното тяло все още бяха заключени разум, страст, бляскава духовна сърцевина, чиято топлина бе рукнала в мен като течна мълния, и безспорно Енкил я държеше в мъртва хватка! Исках да го унищожа. И всякакви налудничави мисли връхлетяха ума ми — че по някакъв начин той би могъл да бъде унищожен, без това да застрашава нас, стига тя да оцелееше!

Ала това бе безумие. Та нали демоните бяха проникнали първо в него? Ами ако това не беше толкова…

— Спри, младежо! — изфуча Марий.

Отново се разплаках. Опипах шията си там, където тя се бе докоснала до нея, облизах устни и отново вкусих кръвта ѝ. Огледах звездите, пръснати в небето, и дори и тези благи, вечни творения ми изглеждаха заплашителни и неразумни, и усетих как писък опасно набъбва в гърлото ми.

Въздействието на кръвта ѝ вече утихваше. Ясното ми зрение се замъгли, а крайниците ми отново си бяха моите крайници. Да, може би бяха укрепнали, ала магията умираше. Магията бе оставила само нещо по-силно от спомен за кръговрата на кръвта през двама ни.

— Марий, какво се случи? — креснах аз, надвиквайки вятъра. — Не ми се сърди, не се извръщай от мен! Не мога…

— Шшшт, Лестат! — прекъсна ме той, върна се и ме хвана за лакътя. — Не се безпокой за моя гняв, той не е важен и не е насочен към теб. Дай ми още малко време да дойда на себе си.

— Но видя ли какво се случи между нея и мен?

Той гледаше към морето. Водата изглеждаше съвсем черна, а пяната — съвсем бяла.

— Да, видях — рече той.

— Аз взех цигулката и исках да им посвиря, мислех си…

— Да, зная, разбира се…

— … че музиката ще им въздейства, особено тази музика, тази странна и неземна музика, нали знаеш как цигулката…

— Да.

— Марий, тя ми даде… тя… и взе…

— Зная.

— И той я държи там! Държи я в плен!

— Лестат, умолявам те… — той се усмихваше уморено, тъжно.

— Направи го затворник, Марий, както е бил затворник преди, а нея пусни!

— Ти сънуваш, дете мое — рече той. — Сънуваш.

Той се обърна и ме остави, като ми махна да не го закачам. Тръгна надолу по мокрия бряг и се остави водата да залива краката му, докато се разхождаше напред-назад.

Най-сетне се върна.

— Чуй ме — рече той. — Право на запад има един остров, който не е под моя закрила, и в северния му край има стар гръцки град, в който моряшките кръчми са отворени по цяла нощ. Отплавай сега за него с лодката. Ловувай и забрави за случилото се тук. Прецени новите сили, които може да си получил от нея. Ала се опитай да не мислиш нито за нея, нито за него. И над всичко, не се опитвай да кроиш нищо срещу него. Преди зазоряване се върни в къщата. Няма да е трудно. Ще завариш десетина отворени врати и прозорци. Направи, както ти казах, сега, заради мен.

Сведох глава. Това бе единственото нещо под небето, което би могло да ме разсея, да изтрие всяка благородна или изнурителна мисъл. Човешката кръв, човешката борба, човешката смърт.

И без да възразявам, аз тръгнах през плитката вода към лодката.

В малките часове на нощта аз огледах отражението си в парче от метално огледало, закрепено на стената на мръсната стая на един моряк в една малка странноприемница. Видях се, облечен в брокатената си дреха и в бяла дантела, лицето ми бе сгрято от убийството, а мъртвецът лежеше проснат върху масата зад мен. Все още стискаше ножа, с който се бе опитал да ми пререже гърлото. Там беше и бутилката вино с примесена в него упойка, от която постоянно отказвах да пия с игриви възражения, докато най-сетне той не загуби самообладание и не прибягна до последното средство. Спътницата му лежеше мъртва на леглото.

Погледнах русия кльощав младеж в огледалото.

— Брей, и ако това не е вампирът Лестат! — възкликнах.

Ала цялата кръв на света не можеше да прогони ужасите, връхлетели ме, когато се прибрах в убежището си.