Вампирът Лестат

Но идеята не напускаше мислите ми. И жаждата ме мъчеше и ме правеше мъничко по-невъздържан, мъничко по-неспокоен, мъничко по-неспособен да размишлявам върху всичко казано от Марий и какво би могло да означава то с течение на времето.

Него го нямаше в къщата. Това бе сигурно. Най-сетне бях обиколил всички стаи. Той държеше в тайна къде спи и знаех, че има и входове и изходи от къщата, които също държи в тайна.

Ала вратата към стълбището, което водеше надолу при Онези, които трябва да бъдат пазени, открих отново доста лесно. И тя не бе заключена.

Влязох в облепения с тапети салон с полираните мебели и погледнах часовника. Едва седем вечерта — до завръщането му оставаха цели пет часа. Пет часа жаждата щеше да ме изгаря. И идеята… идеята.

Всъщност аз не взех решение да я осъществя. Просто обърнах гръб на часовника и се отправих към стаята си. Знаех, че на стотици други преди мен трябва да са хрумвали подобни идеи. И колко добре бе описал той гордостта, обзела го при мисълта, че ще може да ги пробуди! Да ги накара да се раздвижат!

Не, аз просто искам да опитам, дори и нищо да не стане, а точно това ще се случи. Просто искам да сляза долу сам и да го сторя.

Може би това има някаква връзка с Ники. Не зная. Не зная!

Върнах се в стаята си на пламенното сияние, издигащо се от морето, отключих калъфа на цигулката и я погледнах.

Разбира се, аз не можех да свиря на цигулка, но ние сме изумителни подражатели. Както бе казал Марий, ние можем да постигнем върховно съсредоточаване и притежаваме върховни умения. А толкова често бях гледал Ники да свири.

Сега затегнах лъка и натърках конските косми с парченцето колофон, както бях виждал да прави той.

Само преди две нощи не бих понесъл мисълта да докосна инструмента. Свирнята му би породила у мен единствено болка.

Сега го извадих от калъфа и го понесох през къщата, както го бях отнесъл на Ники зад кулисите на Театъра на вампирите, без през ум да ми минава мисълта за суета. Тичах все по-бързо и по-бързо към вратата и тайното стълбище.

Сякаш те ме притегляха към тях, сякаш нямах собствена воля. Сега Марий не значеше нищо, нищо нямаше особено значение, освен да тичам надолу по тесните, влажни каменни стъпала, все по-бързо и по-бързо, покрай прозорците, през които се виждаха разбиващите се вълни и светлината на ранната вечер.

Всъщност вече толкова силно и пълно бях завладян от тази мисъл, че внезапно се спрях и се зачудих дали се е породила сама у мен. Но това беше глупаво. Кой ли би могъл да ми я внуши? Онези, които трябва да бъдат пазени? Ето това вече беше суета, а и освен това знаеха ли тези създания какво представляваше този странен и крехък малък дървен инструмент?

Та той издаваше звук, какъвто никой никога не бе чувал в древния свят, нали? Звук, толкова човешки и с такова могъщо въздействие, че хората смятаха цигулката за творение на дявола и обвиняваха най-прекрасните цигулари, че са обсебени от него.

Главата ми леко се маеше, бях объркан.

Как бях стигнал толкова надолу по стъпалата и не помнех ли, че вратата е залостена отвътре? Дайте ми още петстотин години, и можеше и да успея да отместя това резе, но сега — надали.

Ала продължих надолу — тези мисли секнаха и се разсеяха също тъй бързо, както бяха дошли. Отново се чувствах възпламенен, а жаждата ме караше още по-силно да горя, макар и тя да нямаше нищо общо с това.

И когато стигнах последния завой, видях, че вратите на светилището са отворени широко. Светлината на лампите обливаше витото стълбище. Ароматът на цветя и благовония изведнъж ме заля и гърлото ми се стегна.

Приближих се, притиснал с две ръце цигулката към гърдите си, макар и да не знаех защо. И видях, че вратите на ковчега са отворени, и те седяха там.

Някой им бе донесъл още цветя. Някой бе подредил бучките благовония в златните блюда.

И щом влязох в светилището, се спрях и огледах лицата им, и, както и преди, те сякаш гледаха право в мен.

Бели, толкова бели, че не можех да си ги представя бронзови, и наглеждаха твърди като скъпоценните камъни, с които бяха окичени. Змиевидни гривни обгръщаха ръцете над лактите им, многобройни огърлици покриваха гърдите им. Тъничка ивица плът над ръба на чистата ленена пола, с която беше облечен той.

Нейното лице бе по-тясно от неговото, носът ѝ — мъничко по-дълъг. Неговите очи бяха малко по-издължени, гънките на плътта ги очертаваха малко по-плътно. Дългите им черни коси бяха горе-долу еднакви.

Дишах тежко. Внезапно се почувствах слаб и оставих аромата на цветя и благовония да изпълни дробовете ми.

Светлината на лампите танцуваше по стотиците мънички златни люспи, вградени в стенописите.

Погледнах надолу към цигулката и се опитах да си спомня хрумналата ми идея, прокарах пръсти по дървото и се зачудих как ли им изглежда този предмет.

С приглушен глас обясних какво представлява той и че искам да чуят звука му, че в действителност не мога да свиря, ала ще се опитам. Говорех толкова тихо, че сам не се чувах, ала те несъмнено можеха да ме чуят, ако решат да слушат.