Вампирът Лестат

Сълзи позорно бликнаха от очите ми. Заповтарях някакви глупави фрази за унищожителната човечност на Луи, за това, как е разбирал неща, непостижими за ума на други безсмъртни. Лекомислено шепнех признания от дълбините на душата си. Не Луи ме беше нападнал, а жената, Клодия.

Забелязах как нещо в него се раздвижи. Бледа руменина покри страните му.

— Видели са ги тук, в Париж — рече той тихо. — И тя, това създание, не е жена. Тя е дете вампир.

Не си спомням какво последва. Може би съм се опитал да обясня гафа. Може би съм признал, че няма как да оправдая стореното. Може би отново съм започнал да му обяснявам целта на моето посещение, какво ми е нужно, какво трябва да получа. Помня, че се чувствах напълно унизен, когато той ме поведе навън, към очакващата ни карета, и ми каза, че трябва да отида с него в Театъра на вампирите.

— Ти не разбираш — рекох. — Аз не мога да отида там. Не искам да се показвам такъв пред другите. Спри каретата. Трябва да постъпиш така, както те моля.

— Не, това ще получиш най-накрая — каза той с най-нежен глас. Вече вървяхме по пълните с хора парижки улици. Не виждах града, който помнех аз — това бе кошмар, този мегаполис с бучащи парни влакове и грамадни бетонни булеварди. Никога димът и мръсотията на индустриалната епоха не са ми се стрували толкова отвратителни, колкото тук, в Града на светлината.

Почти не си спомням как той ме е изкарал от каретата и се препъвах по широките тротоари, докато той ме подбутваше към вратите на театъра. Какво бе това място, тази огромна сграда? Това ли беше булевард Дю Тампл? И после — спускането в онова страшно подземие, пълно с грозни копия на най-кървавите картини на Гоя, Брьогел и Бош.

И най-сетне гладът, докато лежах на пода на тухлената килия, неспособен дори да го обсипя с проклятия, и мракът бе изпълнен с трептения от преминаващите омнибуси и трамваи, и в него отново и отново проникваше далечното скърцане на железни колелета.

В някакъв момент открих в мрака присъствието на смъртна жертва. Ала тя бе мъртва. Студена, предизвикваща гадене кръв. Няма нищо по-ужасно от това да се нахраниш с такава кръв, легнал върху лепкавия труп, да изсмукваш остатъците.

А после дойде Арман — стоеше неподвижно в тъмното, безупречен в своята бяла ленена риза и черен вълнен редингот. Той заговори приглушено за Луи и Клодия и че ще се състои някакъв съд. Дойде и коленичи до мен, за кратко забрави да се преструва на човек, на юношата джентълмен, който никога не би седнал на такова мръсно и влажно място.

— Ти ще заявиш пред другите, че именно тя го е сторила — рече той.

И останалите, новите, един по един се изредиха на вратата да ме погледнат.

— Донесете му дрехи — нареди Арман, положил длан на рамото ми. — Той, нашият изгубен господар, трябва да изглежда представително, както винаги е бил обичаят му.

Помолих да поговоря с Елени, с Феликс или Лоран, но те се смееха. Тези имена изобщо не им бяха известни. Името Габриел също нищо не им говореше.

А къде беше Марий? Колко ли страни, реки, планини ни разделяха? Дали той виждаше и чуваше това, което се случва?

Мечтаех си да се измъкна оттук, да се завърна в Луизиана, да оставя времето да изпълни неизбежната си задача. Пак мечтаех за земята, за хладните ѝ дълбини, които бях познал за толкова кратко в Кайро. Мечтаех за Луи и Клодия, и че сме заедно. Клодия по някакво чудо бе пораснала и се бе превърнала в прекрасна жена, и тя ми каза със смях: „Виждаш ли, ето защо дойдох в Европа — да открия как да постигна това!“

И ме обзе страх, че никога няма да ми позволят да изляза оттук, че ще ме погребат, както бяха погребали онези, гладуващите, под Гробището на невинните, че съм допуснал фатална грешка. Заеквах и плачех, и се опитвах да говоря на Арман. А после разбрах, че Арман изобщо го нямаше там. Ако бе идвал, то също толкова бързо си бе отишъл. Привиждаха ми се картини.

И жертвата, топлата жертва…

— Умолявам ви, дайте ми я!

И Арман отвръща:

— Ще кажеш онова, което аз ти наредих да кажеш.

Това бе съд на тълпата чудовища, белолики демони, които крещяха обвинения, Луи се молеше отчаяно, Клодия се взираше нямо в мен… И аз казах: да, тя беше тази, която го стори, да, и запроклинах Арман, когато той отново ме блъсна в тъмното, и невинното му лице бе лъчезарно както винаги.

— Но ти се справи добре, Лестат. Добре се справи.

Какво бях сторил? Бях свидетелствал срещу тях, че са нарушили древните закони? Че са въстанали срещу предводителя на сборището? Та какво ли знаеха те за древните закони? Крещях и зовях Луи. А после в мрака пих кръв, жива кръв от нова жертва, и не беше целебната кръв, бе просто кръв.

* * *

Отново се возехме в каретата, валеше. Пътувахме през полето. А после се заизкачвахме все по-нагоре и по-нагоре в старата кула, чак на покрива. Държах в ръце окървавената жълта рокличка на Клодия. Бях я видял в тясното и влажно място, където слънцето я е изпепелило.

— Разпръснете пепелта! — помолих, ала никой не се помръдна. Разкъсаната, окървавена жълта рокличка лежеше на пода на килията. Сега бе в моите ръце.

— Те ще разпръснат пепелта, нали? — попитах.