Вампирът Лестат

Ала зрението и мислите ми се замъгляваха все повече и повече. Вече не преследвах човеци. А вампирът не може да живее без човешка кръв, без човешка смърт. Оцелявах, като примамвах животинчета от градините на стария квартал, разглезени кучета и котки. А когато дори и тях се затруднявах да хвана, е, винаги разполагах с гризачите, които можех да подмамя като Вълшебния свирач, тлъсти, дългоопашати сиви плъхове.

Една нощ се принудих да измина по притихналите улици дългия път до едно опърпано театърче, наречено „Щастливият час“, близо до крайбрежните бордеи. Исках да видя новите неми движещи се картини. Бях увит в балтон, около врата си бях омотал шал, за да скрива изпитото ми лице. Кльощавите си като на скелет ръце бях скрил в ръкавици. Гледката на дневното небе, дори и като несъвършено изображение на филмовата лента, ме ужаси. Ала унилите черно-бели тонове сякаш съвършено подхождаха на този безцветен век.

Не мислех за другите безсмъртни. Ала от време на време се появяваше по някой вампир — някое осиротяло голишарче, случайно натъкнало се на леговището ми, или скиталец, дошъл да дири легендарния Лестат и да го моли да му довери тайни, да му даде сили. Противни ми бяха тези натрапници.

Дори и тембърът на свръхестествен глас ми късаше нервите и ме караше да се забия в най-далечния ъгъл. Ала колкото и голяма да беше болката, преравях мислите на всеки новодошъл за някакви знания за моята Габриел. Ала никога не открих. След това нищо не ми оставаше, освен да пренебрегвам клетите човешки жертви, които демонът ми довеждаше с напразната надежда да ми помогне да се съвзема.

Но тези срещи не траеха много дълго. Изплашени, наскърбени, сипещи проклятия, натрапниците си отиваха и ме оставяха в блажена тишина.

Лежах в тъмното и пропадах по-надълбоко, далече от всичко.

Дори вече не четях много. А когато четях, то това беше списание „Черната маска“. Четях разкази за противните, невярващи в нищо хора на двайсети век — облечени в сиво мошеници, обирджии на банки и детективи, и се опитвах да си спомням нещо. Ала бях тъй слаб, тъй уморен…

И най-сетне, в една ранна вечер, при мен дойде Арман.

Отначало ми се стори, че ми се привижда. Той стоеше съвсем неподвижно в полуразрушения салон и изглеждаше по-млад отвсякога с шапката от къса кестенява коса, подстригана по модата на двайсети век, и тесен костюм от тъмен плат.

Нямаше начин да не е илюзия тази фигура, която влезе в салона и погледна надолу към мен, легнал по гръб на пода до счупения френски прозорец и четящ история за Сам Спейд на лунната светлина. Само че… ако исках да извикам при мен въображаем гостенин, то това несъмнено нямаше да бъде Арман.

Погледнах го и ме обзе някакво смътно чувство на срам, че съм толкова грозен, че съм просто един скелет с изпъкнали очи, проснат на пода. После продължих да чета за Малтийския сокол, устните ми безмълвно изговаряха репликите на Сам Спейд.

Когато отново погледнах нагоре, Арман все още стоеше там. Може да е било същата нощ, а може би вече бе настъпила следващата — нямах представа.

Той говореше на Луи. И говореше вече от доста време.

И разбрах, че той ме бе излъгал в Париж за Луи. Луи е бил с Арман през всички тези години. Луи ме е търсил. Луи бе идвал в центъра на стария град и ме беше търсил около къщата, в която бяхме живели толкова дълго. Най-сетне Луи бе дошъл тук, на това място, и ме бе видял през прозорците.

Опитах се да си го представя. Луи, жив. Луи тук, толкова близо — а аз дори не го подозирах.

Стори ми се, че от устата ми излезе смях. Не можех да осъзная ясно, че Луи не е изпепелен. Ала бе наистина прекрасно, че Луи е още жив. Прекрасно беше, че още ги има — това прекрасно лице, това страдалческо изражение, този нежен и малко умолителен глас. Моят красавец Луи бе оживял, не беше изчезнал заедно с Клодия и Ники!

Ала може би все пак той беше мъртъв. Защо да вярвам на Арман? Продължих да чета на лунна светлина, искаше ми се растенията в градината отвън да не бяха избуяли толкова високо. Казах на Арман, че най-добре за него би било да излезе навън и да поокърши малко клоните, нали беше толкова силен. Глициниите и грамофончетата се спускаха надолу от верандите на горния етаж и засенчваха лунната светлина, стари черни дъбове растяха там, където преди се простираше единствено блато.

Ала мисля, че всъщност нищо подобно не съм предложил на Арман.

И само смътно си спомням, че Арман ме извести, че Луи го напуска и че той, Арман, не иска да живее повече. Изглеждаше ми опустошен, със съсухрена душа. Ала застанал там, той привличаше върху себе си всички лунни лъчи и гласът му все още бе звучен постарому, и в него все така се долавяше чиста болка.

Горкият Арман. А ти ми каза, че Луи бил мъртъв! Върви си изкопай гробница под гробището Лафайет, малко по-нагоре по улицата е.