Вампирът Лестат

Ала паметта ни играе своите номера. Може би само съм си въобразил последната му покана и болката след това. Риданията. Зная, че в месеците, които последваха, той идваше пак. Чувах го от време на време да се разхожда из улиците на стария Градински квартал. И ми се искаше да го извикам, да му кажа, че съм го излъгал, че наистина го обичам. Обичах го.

Но сега на мен ми бе дошло времето да се примиря. Време ми беше да гладувам дълго и най-после да полегна в земята, и може би най-сетне да заспя и да сънувам сънищата на боговете. А можех ли да разкажа на Арман за божествените сънища?

Нямаше повече свещи, свършила беше и газта за лампите. Някъде имаше каса, пълна с пари, скъпоценности и писма до моите адвокати и банкери, които щяха да продължат да се разпореждат с това имущество, мое вечно притежание — за това им бях оставил необходимите суми.

Защо тогава да не легна в земята, като знаех, че никой няма да ме обезпокои, не и тук, в този стар град с неговите рушащи се копия на паметници от отминали епохи. Животът щеше да си върви, и да си върви до безкрайност.

На небесната светлина продължих да чета историята за Сам Спейд и Малтийския сокол. Погледнах датата на списанието и разбрах, че годината е 1929, и си помислих: О, не, та това не е възможно! А после се напих с кръв от плъховете, за да събера сили да се заровя дълбоко, много надълбоко.

* * *

Земята ме прегръщаше. Живи създания се промъкваха през утъпканата, влажна пръст към съсухрената ми плът. Мислех си, че ако някога пак се пробудя, ако някога видя поне мъничко късче нощно звездно небе, никога повече няма да върша ужаси. Никога няма да убивам невинни. Дори и когато съм преследвал слабите, аз вземах безнадеждно болните и умиращите, кълна се! Никога, никога повече нямаше да извърша Мрачния обред. Щях да бъда само… само „вечното съзнание“ без цел и предназначение, без никакво предназначение.

Жажда. Болка, ясна като светлина.

Видях Марий, образът му бе толкова ярък пред очите ми, че си помислих: това не може да бъде сън! И сърцето ми се изпълни с болка. Колко великолепно изглеждаше той! Беше облечен в тесен модерен костюм с проста кройка, но ушит от червено кадифе, бялата му коса беше подстригана късо и сресана назад. Той притежаваше обаяние, този съвременен Марий, и жизнерадост, които едновремешните му дрехи явно бяха скривали.

И той вършеше забележителни неща. Пред него на триножник, подобен на краката на паяк, стоеше черна камера и той я задействаше с лост и снимаше смъртни на филм в студио, изпълнено с бляскава светлина. Сърцето ми направо щеше да изскочи от гърдите, докато гледах всичко това, как той говори на тези смъртни, обяснява им как трябва да се прегръщат, да танцуват, да се разхождат. Зад тях имаше декор с нарисуван пейзаж. През прозорците на неговото студио се виждаха високи тухлени сгради, а откъм улиците се чуваше бръмчене на моторни коли.

Не, това не е сън, казах си аз. Това се случва в действителност. Той е там. Де да можех да видя града зад стъклата, да разбера къде се намира! Де да можех да чуя езика, на който говори на младите актьори!

— Марий! — повиках го, но пръстта, която ме обгръщаше, погълна звука.

Картината се смени.

Марий се намираше в голямата кабина на асансьор и слизаше в някакво подземие. Метална врата издрънча и изскърца, и той влезе в просторното светилище на Онези, които трябва да бъдат пазени. И колко различно бе всичко! Нямаше ги вече египетските картини, благоуханието на цветята, блясъкът на златото.

Високите стени бяха покрити с пъстрите цветове на импресионистите и безброй петънца изграждаха фрагменти от бликащия от енергия свят на двайсети век. Над слънчеви градове прелитаха аероплани, над дъгите на стоманени мостове се издигаха кули, железни кораби плаваха из сребристи морета. Това бе цяла вселена и тя разтваряше стените, върху които бе изобразена, и обгръщаше неподвижно застиналите фигури на Акаша и Енкил.

Марий обикаляше из светилището. Минаваше покрай тъмни скулптури от оплетени фигури, телефонни апарати, пишещи машини на дървени поставки. Той постави пред Онези, които трябва да бъдат пазени, голям, внушителен грамофон, и деликатно постави игличката върху въртящата се плоча. През металната фуния се изляха слаби, скрибуцащи звуци на виенски валс.

Гледката предизвика у мене смях — това чудно изобретение сякаш им се поднасяше в жертва. Дали и валсът бе като благовонията, разнасящи се из въздуха?

Но Марий не бе приключил със задачите си. Той разгъна на стената бял екран, а после от една платформа, която се намираше зад седналите бог и богиня, прожектира на него движещи се образи на смъртни. Онези, които трябва да бъдат пазени, се взираха нямо в трепкащите изображения. Електрическата светлина блестеше по бялата им кожа, а те приличаха на статуи в музей.

А после се случи още по-голямо чудо. Подскачащите фигурки във филма заговориха. Те говореха, и говорът им заглушаваше скрибуцането на валса.