Вампирът Лестат

Нито дума не бе произнесена. Не се и засмях на глас — само тайната радост от напиращия в мен смях. Спомням си ясно образа му — застанал напрегнато сред мръсната и пуста стая, как оглежда стените, целите покрити с книги и от четирите страни. Покривът бе протекъл и дъждовната вода бе слепнала книгите като тухли от папиемаше. И аз забелязах в какво състояние са, докато го оглеждах, застанал пред тях. Сигурно същото беше и във всички други стаи, затрупани с книги. Не се бях замислял за тях допреди той да започне да ги разглежда. Не бях влизал в другите стаи от години.

Струва ми се, че той дойде още няколко пъти след това.

Не го виждах, ала го чувах как се движи из градината навън, търси ме с мисълта си, подобна на лъч светлина.

Луи беше заминал далече на запад.

Един път, докато аз лежах сред отломките под основите, Арман дойде до решетката и се втренчи в мен, и аз го видях, и той изсъска насреща ми и ме нарече плъхоловец.

Ти си се побъркал! Ти, онзи, който знаеше всичко, който ни се надсмиваше! Ти си умопобъркан и се храниш с плъхове. Ти знаеш ли как са наричали във Франция едно време такива като тебе селски благородници? ЗАЙЦЕЛОВЦИ са ги наричали, защото сте ходели на лов за зайци, та да не ви се налага да гладувате! А какво си ти сега в тази къща? Дрипаво привидение, плъхоловец! Побъркал си се като древните, които престават да говорят разумно и ломотят на вятъра! И освен това ловиш плъхове, както ти се е полагало по рождение!

И аз отново се разсмях. Смях се, смях се, смях се. Спомних си за вълците и продължих да се смея.

— Ти все ме разсмиваш — казах му. — Щях да ти се присмея и под онова гробище в Париж, само че ми се стори нелюбезно. И дори и когато ме прокълна и обвини мен за всички онези истории, дето се разправят за нас, пак ми беше Смешно! Ако не беше ме хвърлил тогава от кулата, щях да ти се изсмея. Ти все ме разсмиваш.

Възхитителна бе тази омраза между нас, или поне така ми се струваше. Такава приятна възбуда ме обземаше, когато му се надсмивах и му изказвах презрението си.

Ала изведнъж обстановката около мен започна да се променя. Вече не лежах сред отломките, а вървях към къщата си. И не бях облечен с мръсните дрипи, които носех от години, а с елегантен черен фрак и пелерина със сатенена подплата. А къщата… Къщата изглеждаше великолепно, а всички книги бяха на местата си по лавиците. Паркетът лъщеше на светлината на полилея, музика се носеше отвсякъде, звучеше виенски валс, пищната хармония на цигулки. С всяка крачка аз отново се изпълвах със сила и със светлина, чудна светлина. Можех без усилия да прескачам стъпалата през едно. Можех да полетя, и да се нося все по-нагоре и по-нагоре в мрака, и пелерината да се развява над мен като черни криле.

А после се издигнах в тъмното, и двамата с Арман стояхме на един висок покрив. Той бе лъчезарен, облечен в същия старомоден вечерен костюм, и се бяхме загледали над джунглата от тъмни шумолящи върхари към далечната сребърна извивка на реката и ниско падналото небе, на което звездите прогаряха седефеносивите облаци.

От гледката, от полъха на влажния вятър по лицето ми се разплаках. И Арман стоеше до мен и ме прегръщаше през раменете, и говореше за прошка и за тъга, за мъдрост и за онова, на което те учи болката.

— Обичам те, мрачни мой братко — прошепна той.

И думите му потекоха в мен като кръв.

— Не, аз не исках отмъщение — прошепна той. Лицето му бе скръбно, сърцето — сломено. — Но ти дойде, за да се изцелиш, а аз самият не ти бях нужен!

И аз разбрах, а всъщност го знаех от самото начало, че моето изцеление бе илюзия, че аз, разбира се, съм си същият онзи омотан в дрипи скелет, а къщата все така е развалина.

И в свръхестественото създание, което ме прегръщаше, се таеше силата, която можеше да ми върне отново небето и вятъра.

— Обичай ме, и кръвта ще е твоя — рече той. — Тази кръв, която никога не съм давал на другиго.

Усетих допира на устните му по лицето си.

— Не мога да те мамя — отвърнах. — Не мога да те обичам. Какво си ти за мен, та да те обикна? Мъртвец, който жадува за силата и страстта на други? Самото въплъщение на жаждата?

И почувствах неизмерима сила, и аз бях този, който замахна към него и го събори, и той полетя от покрива. Той беше съвсем безтегловен и фигурата му се разтвори в сивата нощ.

Но кой бе победеният? Кой рухна надолу и все по-надолу през гъвкавите дървесни клони към земята, където му беше мястото? И пак, увит в дрипи, се върна сред мръсотията под старата къща? Кой легна сред отломките, долепил длани и лице до хладната почва?