Вампирът Лестат

— Аз обичам да влияя върху събитията, та най-после нещо да се случи! — заявих. В съня си изкрещях и изведнъж усетих, че се намирам в къщата в долината Кармел. Само сън, мимолетен сън на смъртен.

И все пак нещо, нещо друго… Внезапно излъчване като странстваща радиовълна, объркала честотата, и глас, който произнасяше:

Опасност. Опасност за всички ни.

За частица от секундата се мярна видение на сняг, на лед. Вой на вятър. Нещо се пръска на парчета на каменен под, счупени стъкла. Лестат! Опасност!

Събудих се.

Вече не лежах на дивана — бях се изправил и гледах към стъклените врати. Нищо не чувах и нищо не виждах, освен смътните очертания на хълмовете и черният силует на хеликоптер, реещ се като гигантска муха над своята квадратна бетонна площадка.

Вслушах се с душата си. Толкова упорито се вслушвах, че се изпотих. Но излъчването бе секнало. Никакви образи не изникваха.

А после постепенно осъзнах, че навън, в мрака, има някакво създание, слаби звуци достигнаха до слуха ми.

Някой се движеше сред покоя навън. Не долавях човешка миризма.

Там, навън, бе един от тях. Един от тях бе проникнал през цялата наложена секретност и се приближаваше, вървеше през обраслото с висока трева открито поле зад далечния скелетообразен силует на хеликоптера.

Отново се заслушах. Не, никакво трепване в потвърждение на посланието за опасност. Мислите на създанието бяха заключени за мен. Получавах единствено неизбежните сигнали за това, че някакво същество преминава през пространството.

Къщата с разчупена архитектура и нисък покрив дремеше — тя приличаше на гигантски аквариум с белите си голи стени и трепкащата синя светлина на замлъкналия телевизор. Костеливо Орехче и Алекс се прегръщаха на черджето пред празната камина. Лари спеше в подобната на килия спалня с една неуморна и незадоволима фенка по прякор Саламандрата, забърсана от тях в Ню Йорк, преди да заминем на запад. Бодигардовете спяха в другите съвременно обзаведени стаи с ниски тавани и в бунгалото зад големия син басейн с формата на стрида.

Навън, под ясното черно небе, това създание идваше, приближаваше се към нас откъм магистралата пеш. Усещах го, то бе съвсем само. Удари на свръхестествено сърце в редкия мрак. Да, съвсем ясно ги чувам. Хълмовете призрачно се извисяваха в далечината, жълтите цветове на акациите сияеха бледни под звездите.

Изглежда, то не се страхуваше от нищо. Идваше. И мислите му бяха напълно непроницаеми. Това би могло да означава, че е някой от старите и много умелите, само че умелите никога не биха газили тревата, по която стъпваха. А това създание се движеше почти като човек. Този вампир бе сътворен от мен.

Сърцето ми биеше на пресекулки. Погледнах мъничките светещи цифри на алармената система, закрити от събраната в ъгъла завеса. Обещание, че ще завият сирени, ако нещо, смъртно или безсмъртно, се опита да проникне в тази къща.

Той пристъпи на ръба на бялата циментова площадка. Висока, стройна фигура. Къса тъмна коса. А после се спря, сякаш ме виждаше в синята електрическа мъгла зад стъкления воал.

Да, видя ме. И тръгна към мен, към светлината.

Беше гъвкав и стъпваше една идея по-леко от смъртен. Черна коса, зелени очи, а крайниците му се движеха гладко като коприна под неугледните дрехи — оръфан черен пуловер, увиснал безформено на раменете му, крака като дълги черни спици.

Усетих как в гърлото ми засяда буца. Треперех. Мъчех се да си спомня, че дори в този момент бе важно да претърсвам мрака и за други, че трябва да внимавам. Опасност. Ала нищо от това сега нямаше значение. Знаех го. Затворих за миг очи. Това с нищо не помогна и с нищо не ме улесни.

После ръката ми се протегна към бутоните на алармата и я изключих. Отворих грамадните стъклени врати и студеният, свеж въздух ме облъхна и нахлу в стаята.

Той бе подминал хеликоптера, завъртя се и заотстъпва като танцьор, за да го огледа. Отметнал глава, палците му нехайно стърчаха от джобовете на черните джинси. Когато той отново ме погледна, съвсем ясно видях лицето му. И той се усмихна.

Дори и нашата памет ни предава. И той беше доказателство за това — изящен и ослепителен като лазерен лъч, той се приближаваше и всички стари образи се разсейваха в прах.

Включих пак алармената система, затворих вратите на моите смъртни и врътнах ключа в ключалката. За миг ми мина мисълта, че не мога да издържа на това. И това е само началото. И че щом сега той е тук, само на няколко крачки от мен, то несъмнено и другите ще дойдат. Всички ще дойдат.

Обърнах се и тръгнах към него, и доста време само го оглеждах мълчаливо на синята светлина, падаща през стъклото. А когато заговорих, гласът ми бе напрегнат:

— Къде са черната пелерина и чудесно ушитата черна връхна дреха, и копринената вратовръзка, и всички останали глупости? — опитах.

Погледнахме се в очите.

И той наруши мълчанието и се разсмя беззвучно. Но продължи да ме оглежда с прехласнат поглед, който тайно ме възрадва. И с дързостта на дете посегна и прокара пръсти по ревера на сивото ми кадифено сако.