Вампирът Лестат

Твърде много ни болеше от спомена. Все едно вадехме снимки от тавана, изчиствахме ги от праха и откривахме, че цветовете все още са ярки. А снимките трябваше да са портрети на наши мъртви предци, но на тях бяхме ние.

Направих нервен жест, характерен за смъртните — пригладих косата си назад над челото, опитах се да почувствам ветреца.

— Какво те прави толкова уверен, че Марий няма да прекрати този експеримент още щом излезеш на сцената утре вечерта?

— Ти мислиш ли, че някой от древните би го сторил? — попитах в отговор.

Той дълго размишлява, отново потъваше в дълбок размисъл, както навремето, толкова дълбок, че сякаш забрави, че и аз съм там. И сякаш около него изникна предишната обстановка, светлината на газената лампа трепкаше отвън, от улицата се носеха звуците и ароматите на минали времена. Ние двамата в онзи салон в Ню Орлиънс, в камината с мраморна полица горят въглища, всичко остарява, само ние — не.

И сега той, съвременно дете с развлечен пуловер и изтъркани джинси, стоеше, загледан в безлюдните хълмове. Раздърпан, с очи, в които проблясваха искрите на вътрешен огън, с разрошена коса. Той бавно се раздвижи, сякаш отново оживяваше.

— Не. Но мисля, че ако древните изобщо решат, че това ги засяга, ти знаеш, че ще се постараят да се разправят с теб.

— А тебе засяга ли те?

— Да, и ти го знаеш — отвърна той.

Лицето му леко поруменя и още повече заприлича на човешко. Всъщност той приличаше повече на смъртен от всички наши себеподобни, които познавах.

— Та нали съм тук? — рече той, и аз усетих в него болка, която като рудна жила пронизваше цялото му същество, жила, която можеше да отнесе чувството и в най-студените дълбини.

Кимнах. Вдъхнах дълбоко и извърнах очи от него, и ми се искаше да бях способен да кажа онова, което наистина исках. Че го обичам. Ала не можех. Чувството бе твърде силно.

— Каквото и да се случи, ще си струва — рекох. — Тоест, ако ти и аз, и Габриел, и Арман… и Марий се съберем заедно дори за кратко, ще си струва. Ами ако и Пандора реши да се покаже? И Маел. И само Бог знае колко други още. Ами ако дойдат всички древни? Ще си струва, Луи. А що се отнася до останалото, не ме вълнува.

— Не, вълнува те — усмихна се той. Бе дълбоко запленен. — Ти си уверен, че ще бъде завладяващо, и че каквато и битка да водиш, ти ще я спечелиш.

Склоних глава и се засмях. Пъхнах ръце в джобовете на панталоните си, както правеха смъртните мъже в днешно време, в този век, и тръгнах през тревата. Полето, дори и в прохладната калифорнийска нощ, все още ухаеше на слънце. Не му казах за завладелите ме чувства, присъщи на смъртните — суетата на желанието да излезеш на сцена, за странното безумие, което ме обземаше, когато се видех на телевизионния екран, когато виждах лицето си на обложките на албума, залепени на витрината на някой магазин за плочи на Северното крайбрежие.

Той вървеше до мен.

— Ако древните наистина желаеха да ме унищожат, не мислиш ли, че вече щяха да са го сторили? — попитах.

— Не — отвърна той. — Аз те видях и те проследих. Ала преди това не можех да те намеря. Още щом чух, че си излязъл от земята, започнах да те търся.

— А как чу за това?

— Във всички големи градове има места, където се събират вампирите. Няма как да не си го узнал вече.

— Не, не съм. Разкажи ми.

— Това са барове, които ние наричаме Вампирските явки — той леко се подсмихна, когато го произнесе. — В тях има и постоянна клиентела от смъртни, разбира се, и ние ги познаваме по имена. В Лондон това е „Доктор Полидори“, „Ламия“ — в Париж, „Бела Лугоши“ в Лос Анджелис, а в Ню Йорк — „Кармила“ и „Лорд Рутвен“. А тук, в Сан Франциско, е вероятно най-прекрасният от всички, едно кабаре, което се казва „Дъщерята на Дракула“, на улица „Кастро“.

Избухнах в неудържим смях и забелязах, че и той едва сдържа смеха си.

— А къде сред тях са имената от „Интервю с вампир“? — попитах с насмешливо възмущение.

— Verboten — отвърна той и повдигна леко вежди — та нали те не са измислени, а истински. Но ще ти кажа, че сега на улица „Кастро“ въртят твоите видеоклипове. Смъртната клиентела ги иска! Вдигат наздравици за теб с коктейлите си „Блъди Мери“ с водка. От „Танца на Невинните“ стените се тресат.

Вече изпадах в пристъп на истеричен смях. Опитах се да го потисна. Тръснах глава.

— Но освен това ти предизвика своего рода революция и в речта на посетителите на задната стаичка — продължи той със същия насмешливо строг маниер, но не успяваше да удържи сериозното изражение на лицето си.

— За какво говориш?

— Магията на мрака, Мрачния дар, Дяволския път — всички те дърдорят тези думи, тия недодялани голишарчета, дето още не са и заприличали на вампири. Подражават на книгата ти, въпреки че изобщо не я признават. Кичат се с египетски украшения. Черното кадифе пак излезе на мода.

— Самото съвършенство! — възкликнах. — Но тези барове, какво представляват те?