Вампирът Лестат

— Натъпкани са с всякакви джунджурии на тема вампири — отвърна той. — Стените са украсени с плакати от филми за вампири, а на големи екрани непрекъснато се въртят самите филми. Смъртните, които ги посещават, са си цял цирк, всякакви артистични типове — пънкарчета, художници, пременени с черни пелерини и бели пластмасови вампирски зъби. Нас направо не ни забелязват. В сравнение с тях ние често сме невзрачни. А на приглушената светлина все едно сме невидими сред всичкото това кадифе и египетски украшения. Разбира се, никой не дебне смъртните клиенти. Ние ходим във вампирските барове, за да си разменяме сведения. Вампирският бар е най-безопасното място за всеки смъртен в целия християнски свят! Във вампирските барове не се убива.

— Чудя се как ли никой не се е сетил за това по-рано!

— Сетили са се — поправи ме той. — В Париж това беше Театърът на вампирите.

— Разбира се — признах. Той продължи:

— Преди месец из Вампирските явки се заговори, че си се върнал. После новината остаря. Разправяха, че ловуваш из Ню Орлиънс, а после научиха и за намеренията ти. Сдобиха се с първите копия на твоята автобиография. Разговорите за видеоклиповете нямаха край.

— А защо не съм ги видял в Ню Орлиънс?

— Защото от половин век Ню Орлиънс е територия на Арман. Никой не смее да ловува в Ню Орлиънс. Бяха го научили чрез информационни източници на смъртните, новините дойдоха от Лос Анджелис и Ню Йорк.

— Не съм виждал Арман в Ню Орлиънс.

— Знам — отвърна той и изведнъж доби неспокоен, объркан вид.

Усетих леко стягане в сърдечната област.

— Никой не знае къде е Арман — рече той с глух глас. — Но докато се подвизаваше там, той убиваше младите. Оставиха Ню Орлиънс на него. Казаха, че мнозина от старите постъпвали така — убивали младите. Разправят го и за мен, но това не е вярно. Аз бродя из Сан Франциско като призрак и никого не закачам, освен нещастните си смъртни жертви.

Всичко това не ме изненада особено.

— Ние сме твърде много на брой, както винаги е било — рече той. — И свади избухват често. Едно сборище във всеки град е просто начин трима или повече от по-могъщите да се договорят да не се избиват взаимно и да си поделят територията според законите.

— Законите, вечно тези закони!

— Сега те са по-различни и са по-строги. Никога не бива да се оставят абсолютно никакви свидетелства за убийството. Нито един труп не бива да бъде оставян на смъртните, за да го изследват.

— Разбира се.

— В света на фотоувеличението, вариообективите и проучването на стоп кадри не бива да се оставят никакви следи, не бива да се излагаме на никакъв риск, който може да доведе до залавяне, хвърляне в затвора и получаване на научно потвърждение от света на смъртните.

Кимнах. Но пулсът ми биеше страшно учестено. Обичах да бъда отстъпникът, онзи, който вече е нарушил всички закони до един. Значи, те подражаваха на книгата ми, така ли? Охо, вече се беше започнало. Колелата се бяха завъртели.

— Лестат, ти си мислиш, че разбираш — заговори той търпеливо. — Ала дали е така? Ако само една мъничка частица от нашата тъкан попадне под микроскопите на света, повече няма да има спорове за легенди и за суеверия. Доказателството ще е в ръцете им.

— Не съм съгласен с теб, Луи — отвърнах. — Не е толкова просто.

— Те притежават средства, чрез които да ни идентифицират и класифицират, и ще нахъсат цялото човечество срещу нас.

— Не, Луи. Учените в днешно време, в този век, са шарлатани, които постоянно водят войни помежду си. Те се препират по най-елементарни въпроси. Ще трябва да разпределиш свръхестествената тъкан между всички микроскопи по света, а дори и тогава обществото може и да не повярва на нито дума.

Той се замисли над това.

— Значи, един заловен. Един жив образец, попаднал в ръцете им.

— Дори и това пак няма да е достатъчно да ги убеди — отвърнах. — Пък и как ще ме удържат?

Ала бе просто прелестно да си го представям — преследването, интригата, възможното залавяне, бягството. Изпаднах във възторг.

Сега той се усмихваше със странна усмивка, изпълнена едновременно и с неодобрение, и с възхита.

— Ти си по-луд отвсякога! — произнесе той едва чуто. — По-луд от едно време, когато обикаляше из Ню Орлиънс и плашеше хората нарочно.

Смях се дълго, ала после се успокоих. Нямахме много време, скоро щеше да дойде утрото. А утре вечер можех да се смея по целия път до Сан Франциско.

— Луи, обмислил съм го внимателно от всяка страна. По-трудно ще е да започнем истинска война със смъртните, отколкото си мислиш…

— А ти си твърдо решен да я започнеш, нали? Искаш всички, и смъртни, и безсмъртни, да се впуснат да те преследват.

— Защо не? — попитах. — Нека започне. И нека те се опитат да ни унищожат така, както са унищожили другите си дяволи. Нека се опитат да ни изтрият от лицето на земята.

Той ме гледаше със същия онзи едновремешен израз на страхопочитание и недоверчивост, който бях виждал стотици пъти на лицето му. Направо ме караше да оглупявам, както се казва.

Но небето над нас избледняваше и звездите все повече се отдалечаваха. Само няколко безценни мига ни оставаха заедно, преди да изгрее пролетното утро.