Вампирът Лестат

— Не може вечно да останеш жива легенда — рече той. Гласът му звучеше като шепот, ала той не шепнеше, и долавях френския му акцент съвсем явно, макар никога да не го бях долавял в собствената си реч.

Непоносимо ми бе да слушам звученето на сричките, тъй познатия и близък глас.

И забравих всички високомерни и сърдити думи, които възнамерявах да му наговоря, и го взех в прегръдките си.

Прегърнахме се, както никога не се бяхме прегръщали в миналото. Притискахме се един до друг така, както някога ние с Габриел. А после аз прокарах длани по косата и лицето му, сякаш за да се убедя, че наистина го виждам и той е мой. И той стори същото. Сякаш разговаряхме, без да произнасяме нищо на глас, с истински безмълвни гласове, на които думи не са им нужни. Кимахме си. И усетих как той прелива от обич и трескаво доволство, почти равни по сила на моите.

Но той изведнъж притихна и лицето му леко се изопна.

— Аз мислех, че си мъртъв и те няма вече, знаеш ли — промълви той едва чуто.

— Как ме намери тук?

— Ти искаше да те намеря — отвърна той. Кратък миг на невинно объркване. Той бавно вдигна рамене.

Всичко, което той вършеше, ме привличаше като магнит, досущ както преди повече от век. Пръстите му бяха тъй дълги и изящни, ала имаше силни ръце.

— Ти сам ми позволи да те видя, позволи ми да те проследя — обясни той. — Обикаляше напред-назад по улица „Дивисадеро“ да ме търсиш.

— А ти още ли беше там?

— Там за мен е най-сигурното място на света — отвърна той. — Никога не съм го напускал. Идваха да ме търсят, не можеха да ме намерят и си тръгваха. И сега аз се движа сред тях, когато си поискам, а те не ме познават. Те така и никога не са знаели как изглеждам.

— И ако го знаеха, те биха се опитали да те унищожат.

— Да — потвърди той. — Но те се опитват да ме унищожат още от времето на Театъра на вампирите и събитията, което се случиха там. Разбира се, „Интервю с вампир“ им даде и нови основания, а на тях основания са им нужни, за да играят игричките си. Те имат нужда от подтик, от вълнения. За тях те са като кръвта — за миг гласът му прозвуча измъчено.

Той вдъхна дълбоко. Трудно му беше да говори за всичко това. Искаше ми се отново да го взема в прегръдките си, ала не го направих.

— Но точно сега мисля, че ти си този, когото те искат да унищожат — продължи той. — А тебе те знаят как изглеждаш, мосю льо Рокзвезда.

Усмивката му се разшири. Ала гласът му бе тих и любезен, както винаги. Лицето му преливаше от чувства. По него все още нямаше ни най-малка промяна. И може би никога нямаше да се появи.

Обгърнах раменете му с ръка и заедно се заотдалечавахме от светлините на къщата. Подминахме огромната сива грамада на хеликоптера и тръгнахме из сухото, изпечено от слънцето поле към хълмовете.

Мисля, че да си толкова щастлив причинява болка, че такава огромна радост те изгаря.

— Ти смяташ ли все пак да го проведеш? — попита той. — Концертът утре вечер?

Опасност за всички ни. Това предупреждение ли бе, или заплаха?

— Да, разбира се — потвърдих. — Какво, по дяволите, би могло да ме спре?

— Аз бих искал да те спра — отвърна той. — Щях да дойда и по-скоро, ако можех. Забелязах те преди седмица и после те загубих.

— И защо искаш да ме спреш?

— Ти знаеш защо — отвърна той. — Искам да поговорим.

Тъй прости бяха тези думи, а съдържаха такъв огромен смисъл.

— По-нататък ще има време — отвърнах. — „Това безкрайно утре, утре, утре“. Ще видиш, нищо няма да се случи — продължавах ту да го поглеждам, ту да отмествам поглед, сякаш зелените му очи ме раняваха. Казано по съвременно му, той беше лазерен лъч. Изглеждаше смъртоносен и изящен. Жертвите му винаги се влюбваха в него.

И аз винаги го бях обичал, нали, без значение какво се беше случило и колко силна може да стане любовта, ако имаш цяла вечност да се грижиш за нея, и само няколко мига време бяха нужни, за да припламне тя с нова сила и да се разгори?

— Как може да си сигурен, Лестат? — попита той. С такава съкровена близост произнесе името ми. А аз още не можех да се принудя да произнеса така естествено „Луи“.

Сега вървяхме бавно, без посока, ръката му ме обгръщаше свободно, също както моята — него.

— Цял батальон смъртни ще ни пазят — отвърнах. — В хеликоптера и в лимузината бодигардове ще придружават моите смъртни. Аз ще пътувам сам от летището с поршето, за да ми е по-лесно да се защитя, но ще имаме истински мотоциклетен ескорт. Какво толкова може да направят шепа мразещи ме голишарчета от двайсети век? Тези идиоти отправят заплахи по телефона!

— Повече от шепа са — поправи ме той. — Ами Марий? Твоите врагове по света спорят дали историята за Марий е истина, дали Онези, които трябва да бъдат пазени, съществуват, или не…

— Естествено. А ти? Ти повярва ли?

— Да, още щом го прочетох — отвърна той, и двамата се умълчахме, и сигурно и двамата си припомняхме любознателното безсмъртно създание, което отново и отново ми задаваше въпроса: Откъде е започнало всичко това?