Вампирът Лестат

И докато скитах по улиците на Ню Орлиънс през 1984 г., ето какво видях:

Мрачният, нерадостен индустриален свят, в който бях заспал, най-сетне бе изгорял до основи и старата буржоазна превзета скромност и конформизъм бяха изпуснали от хватката си американските умове.

Приключенията и еротиката отново привличаха хората така, както едно време, преди великите революции на средната класа в края на осемнайсети век. Те дори изглеждаха така, както в онези времена.

Мъжете вече не носеха униформата на Сам Спейд — риза, вратовръзка, сив костюм и сива шапка. Те отново се издокарваха в кадифе, коприна и ярки цветове, ако им се искаше. Вече не им се налагаше да подстригват косите си като римски легионери — носеха ги, с каквито си искат дължини.

А жените… Ах, жените бяха възхитителни, разголени в пролетната топлина, както по времето на египетските фараони. В оскъдни къси поли и подобни на туники рокли или, ако им се искаше, носеха мъжки панталони и ризи, прилепнали по пищните им тела. Гримираха се и се украсяваха със злато и сребро, дори и само за да отидат до бакалницата, или ходеха свежи, измити и без украшения — нямаше значение. Къдреха си косите като Мария Антоанета или ги отрязваха, или ги оставяха да се ветреят на воля.

Може би за първи път в историята те бяха също толкова силни и интересни, колкото и мъжете.

И това беше простолюдието на Америка — не само богатите, които винаги постигаха известна андрогенност, известна joie de vivre1, която революционерите от средната класа в миналото наричаха декадентство.

Старата аристократична чувственост сега принадлежеше на всички. Тя бе венчана за обещанията на революцията на средната класа и всички хора имаха право на любов, на лукс и на изящество.

Универсалните магазини се бяха превърнали в места с почти ориенталска прелест — стоки, изложени сред меки цветни килими, тайнствена музика, кехлибарена светлина. В нощните аптеки виолетови и зелени шишенца блещукаха като скъпоценни камъни по искрящите стъклени лавици. Сервитьорки отиваха на работа с лъскави автомобили с кожена тапицерия. Докерите вечер се прибираха, за да поплуват в затоплените си басейни в задния двор. Чистачки и водопроводчици в края на деня се преобличаха в облекло с изящна кройка.

Всъщност бедността и мръсотията, обичайни за големите градове в света от памтивека, бяха почти изчезнали.

Просто не се виждаха имигранти, които падат мъртви от глад в уличките. Нямаше бордеи, където хората да спят по осемдесет в стая. Никой не изливаше помията в канавките. Просяците, сакатите, сираците, безнадеждно болните бяха толкова намалели, че нямаха никакво присъствие по безупречните улици.

Дори пияниците и лудите, които спяха по пейките в парка и по автогарите, редовно ядяха месо, имаха прани дрехи, дори транзистори и слушаха радио.

Но това бе само на повърхността. Смаях се от още по-дълбоките промени, които тласкаха този величествен поток.

Например с времето се бе случило някакво абсолютно вълшебство.

Старото вече не бе подменяно редовно от новото. Тъкмо обратното, английският език, който се говореше около мен, бе същият, както и през деветнайсети век. Дори и старият жаргон („чисто е“ или „кофти късмет“, или „ей това е то“) все още беше в употреба. Ала очарователни нови фрази като „промили са ти мозъка“, „това е толкова фройдистко“ или „не мога да зацепя“ бяха на езика на всеки.

В света на изкуството и развлеченията всички предишни векове се рециклираха. Музикантите свиреха и Моцарт, и джаз, и рок; хората една вечер ходеха да гледат Шекспир, а на следващата — нов френски филм.

В гигантски, осветени с флуоресцентни светлини търговски центрове можеше да си купиш записи на средновековни мадригали и да ги пуснеш на уредбата в колата, докато караш със 150 километра в час по магистралата. В книжарниците ренесансова поезия се продаваше редом с романите на Дикенс или Ърнест Хемингуей. Наръчници по секс лежаха на едни и същи маси с египетската „Книга на мъртвите“.

Понякога богатството и чистотата навсякъде край мен ми се струваха халюцинация. Мислех, че губя разсъдъка си.

През витрините гледах втрещен компютри и телефони с форми и цветове, чисти като тези на най-екзотичните миди в природата. Гаргантюански сребърни лимузини обикаляха тесните улици на Френския квартал като неунищожими морски зверове. Сияйни офис кули пронизваха нощното небе като египетски обелиски над схлупените тухлени сгради на старата Канал Стрийт… Безброй телевизионни програми изливаха неспирния си поток от образи във всяка охлаждана с климатик хотелска стая.

Но това не беше поредица от халюцинации — това бе цялото наследство на земята във всеки възможен смисъл.

И немалка част от това непредвидено любопитната невинност на тези хора сред тяхната свобода и богатство. Християнският бог бе все така мъртъв, както и през осемнайсети век. И нова митологична религия не бе възникнала, за да заеме мястото на старата.