Вампирът Лестат

Напротив, най-простите хора на този век бяха тласкани от мощен светски морал, също толкова силен, колкото всеки известен ми религиозен морал. Интелектуалците създаваха критериите. Но съвсем обикновени индивиди из цяла Америка страстно се вълнуваха за „мира“, „бедните“ и „планетата“, сякаш тласкани от мистичен плам.

Гладът те смятаха да унищожат през този век. Болестите щяха да бъдат изтребени и цената нямаше значение. Те спореха свирепо за екзекуциите на осъдените престъпници, за абортирането на неродени бебета. И се бореха със заплахите от „замърсяване на околната среда“ и „гибелната война“ също тъй ожесточено, както хората в минали векове се бяха борили срещу вещерството и ересите.

Що се отнася до сексуалността, тя вече не бе обградена от суеверия и страх. Премахваха от нея и последните религиозни обертонове. Затова хората ходеха полуголи. Затова се целуваха и се прегръщаха по улиците. Сега те говореха за етика, за отговорност и за красотата на тялото. Бяха овладели създаването на потомство и венерическите болести.

Ах, двайсети век. Ах, въртеше се великото колело.

То бе надхвърлило и най-лудите ми мечти за него, това бъдеще. То бе превърнало в глупаци мрачните пророци от отминалите векове.

Аз много мислех за светския морал без грехове, за този оптимизъм. За този бляскаво осветен свят, в който ценността на човешкия живот бе по-голяма отвсякога преди.

В кехлибарения електрически здрач на обширна хотелска стая гледах изумително майсторски направен военен филм със заглавие „Апокалипсис сега“. Той бе симфония от звук и цвят и възпяваше вековната битка на западния свят срещу злото. „Трябва да направиш страха и моралния ужас свои приятели“ — казва лудият командир в дивата джунгла на Камбоджа, на което западният човек отвръща, както е отвръщал винаги: „Не.“

Не. Страхът и моралният ужас никога не биха могли да бъдат оправдани. Те нямат истинска стойност. За чистото зло в действителност няма място.

И това означава — нали? — че за мен няма място.

Освен може би в изкуството, което отрича злото — в комиксите за вампири, в романите на ужаса, в старите готически приказки… или в гръмовните песнопения на рокзвездите, разиграващи битките срещу злото, които всеки смъртен води вътре в себе си.

Това бе достатъчно, за да накара едно чудовище от Стария свят да се върне обратно под земята — тази смайваща неприложимост на великия план, достатъчно, за да го накара да легне и да заридае. Или достатъчно, за да го накара да стане рокпевец, като се замислиш…

Но къде бяха останалите чудовища от Стария свят? — зачудих се аз. Как съществуваха другите вампири в свят, в който всяка смърт бе записвана в грамадни електронни компютри, а телата биваха отнасяни в хладилни крипти? Сигурно се криеха като гнусни насекоми в тъмното, както бяха правили винаги, без значение колко много говореха за философия и колко вещерски сборища създаваха.

Е, когато аз извися глас заедно с малката група „Сатаната е излязъл тази вечер“ достатъчно бързо щях да ги изкарам на бял свят.

Продължих да се образовам. Разговарях със смъртни по автобусни спирки, бензиностанции и в елегантни заведения. Четях книги. Контех се с блещукащите кожи на мечтите в модните магазини. Носех бели поло блузи и свежарски сафари якета в цвят каки или пищни сиви кадифени блейзъри с кашмирени шалове. Покривах с пудра лицето си, за да мога да се появя под химическите светлини на нощните супермаркети, закусвалните за хамбургери и панаирджийските улици, които наричаха „булевардите с нощни клубове“.

Учех се. Бях влюбен.

И единственият ми проблем беше оскъдицата на убийци, с които да се храня. В този бляскав свят на невинността и изобилието, на добротата, веселието и пълните стомаси обикновените крадци главорези от миналото и техните опасни крайбрежни свърталища бяха почти изчезнали.

И затова се налагаше да работя, за да си изкарвам прехраната. Но аз винаги съм бил ловец. Обичах сумрачните, задимени билярдни зали с една-единствена лампа, огряваща зеления филц, около който се събираха татуираните бивши затворници, толкова, колкото и лъскавите, тапицирани със сатен, нощни клубове в големите бетонни хотели. И постоянно научавах все повече за моите убийци — пласьорите на дрога, сводниците, главорезите, които се движеха с моторджийските банди.

И повече отвсякога бях решен да не пия невинна кръв.

Най-сетне дойде време да навестя старите си съседи, рокгрупата „Сатаната е излязъл тази вечер“.

В шест и половина в една гореща и лепкава съботна вечер аз позвъних на звънеца на музикалното студио на тавана. Всички красиви млади смъртни се бяха излегнали по дъгоцветни копринени ризи и впити джинси, пушеха цигари с хашиш и се оплакваха от скапания си късмет с ангажирането за участия на юг.

Изглеждаха като библейски ангели с дългите си, чисти рошави коси и котешки движения. Накитите им бяха египетски. Дори и за репетиции те гримираха лицата и очите си.