Вампирът Лестат

Бях завладян от възбуда и обич, още щом ги погледнах — Алекс и Лари, и малката, сочна Костеливо орехче.

В призрачния миг, когато Земята сякаш спря да се върти под мен, аз им казах какъв съм. Нищо ново не бе за тях думата „вампир“. В галактиката, в която сияеха те, хиляда други певци бяха носели бутафорните остри зъби и черното наметало.

И все пак беше толкова странно да я кажа на глас на смъртни — забранената истина. Никога за двеста години не я бях казвал на никого, който не е белязан да стане един от нас. Дори и на своите жертви не можех да го доверя, преди да се затворят очите им.

Сега го казах ясно и отчетливо на тези красиви млади създания. Казах им, че искам да пея с тях, че ако ми се доверят, всички ще станем богати и прочути. Че на вълната на свръхестествената и безмилостна амбиция аз мога да ги изведа от тези стаи в големия свят.

Очите им се замъглиха, щом ме погледнаха. И малката стаичка от двайсети век, измазана с хоросан и облепена с картони, заехтя от техните смях и наслада.

Бях търпелив. И защо да не съм? Знаех, че съм демон, който може да подражава на почти всеки човешки звук или движение. Но как да се очаква, че те ще разберат? Отидох при електрическото пиано, засвирих и запях.

Имитирах рок песни, когато започнах, а после в паметта ми изникнаха стари мелодии и текстове — френски песни, стаени дълбоко в душата ми, ала никога изоставени, и аз ги вплетох в брутални ритми, виждах пред себе си мъничък, претъпкан малък парижки театър отпреди векове. Опасна страст се надигаше в мен. Тя заплашваше равновесието ми. Опасно бе, че това се появи толкова скоро. Ала аз продължавах да пея, удрях по лъскавите бели клавиши на електрическото пиано, и нещо в душата ми се пропука и се отвори. Няма значение, че тези нежни смъртни създания, скупчени около мен, никога не биваше да разбират.

Бе достатъчно това, че те ликуваха, че се влюбиха в тайнствената и изчанчена музика, че пищяха, че виждаха успеха в бъдещето, тласъка, който им бе липсвал досега. Включиха записващите машини, и ние запяхме и засвирихме заедно — джем, както го наричаха те. Студиото плуваше в аромата на тяхната кръв и ритъма на нашите оглушителни песни.

Но после бях шокиран, както не бях предвиждал никога, и в най-странните си мечти — нещо, също толкова необикновено като малкото ми откровение пред тези създания. Всъщност бе така съкрушително, че можеше да ме прогони от техния свят обратно под земята.

Не искам да кажа, че пак щях да потъна в дълбокия сън. Но можех да се отдръпна от „Сатаната е излязъл тази вечер“ и да се скитам няколко години смаян, в опити да събера мислите си.

Мъжете — Алекс, изтупаният, крехък млад барабанист, и по-високият му рус брат, Лари, разпознаха името ми, когато им казах, че съм Лестат.

И не само го разпознаха, но го свързаха с обилни сведения за мен, които били прочели в книга.

Всъщност смятаха за възхитително това, че се преструвам не на кой да е вампир. Или на граф Дракула. На всички им бе писнало от граф Дракула. Те мислеха, че е чудесно, дето се преструвам на вампира Лестат.

— Преструвам се на вампира Лестат? — попитах.

Загледах се задълго във всички тях, опитвах се да прочета мислите им. Разбира се, не бях очаквал да повярват, че съм истински вампир. Но да са чели за измислен вампир с толкова необичайно име като моето? Как би могло да се обясни това?

Но аз губех увереност. А когато загубя увереност, силите ми пресъхват. Стаичката като че се смаляваше още повече. И имаше нещо насекомообразно и заплашително в инструментите, антените, жиците.

— Покажете ми книгата — казах.

Те я донесоха от другата стая — долнопробно романче, което се разпадаше. Подвързията бе изчезнала, корицата — откъсната, страниците бяха прихванати с ластик.

Щом видях корицата, ме полазиха някакви свръхестествени студени тръпки. „Интервю с вампир“. Нещо за някакво смъртно момче, накарало един от немъртвите да разкаже историята си.

С тяхно позволение влязох в другата стая, изтегнах се на леглото им и се зачетох. Щом преполових книгата, я взех с мен и напуснах къщата. После застанах под една улична лампа и не мръднах, докато не я дочетох. След това внимателно я пъхнах в джоба на гърдите си.

Не се върнах при групата няколко вечери.

* * *

През по-голямата част от това време отново се скитах, цепех мрака с моя мотор „Харли Дейвидсън“, надул до дупка „Вариациите Голдберг“ на Бах. И се питах: „Лестат, какво искаш да правиш сега?“

През останалото време учех с подновена цел. Изчетох дебелите истории и лексикони на рок музиката с меки корици, хрониките на нейните звезди. Слушах албумите и размишлявах в тишина над концертните видеозаписи.

И в притихналата, пуста нощ аз слушах как гласовете от „Интервю с вампир“ ми пеят, сякаш от гроба. Прочетох книгата отново и отново. И после, в миг на достоен за презрение гняв, я накъсах на парченца.

Най-сетне стигнах до решението.