Вампирът Лестат

Независимо от това, заради стореното от него другите несъмнено щяха да го преследват. А има много прости начини за унищожение на вампири, особено сега. Ако все още съществуваше, той бе изгнаник и живееше под заплаха от нашия род, под каквато не би могъл да го постави нито един смъртен.

Това бе още по-важно основание за мен да направя прочути книгата и групата „Вампирът Лестат“ колкото се може по-скоро. Трябваше да открия Луи. Трябваше да разговарям с него. Всъщност след като прочетох неговия разказ, копнеех за него, копнеех за романтичните му илюзии и дори за нечестността му. Копнеех даже за джентълменската му злоба и за физическото му присъствие, за измамно мекото звучене на гласа му.

Разбира се, мразех го заради лъжите, които бе изписал за мен. Но обичта бе далеч по-голяма от омразата. Той бе споделял мрачните и романтични години на деветнайсети век с мен, той бе мой спътник, какъвто нито един друг безсмъртен не е бил.

И аз копнеех да напиша своята история за него — не отговор на неговата злоба в „Интервю с вампир“, а разказ за всичко, което съм видял и научил, преди да дойда при него, историята, която преди не можех да му разкажа.

Старите правила вече не важаха и за мен.

Исках да наруша всяко едно от тях. И исках групата и книгата ми да изкарат навън не само Луи, но и всички останали демони, които някога бях познавал и обичал. Исках да намеря своите изгубени, да пробудя онези, които спяха, както спях аз.

Голишарчета и древни създания, прекрасни и зли, луди и безсърдечни — всички те щяха да ме погнат, щом видят тези видеоклипове и чуят тези записи, щом видят книгата във витрините на книжарниците. И щяха да знаят къде точно да ме намерят. Аз щях да бъда Лестат, суперзвездата на рока. Само елате в Сан Франциско за първото ми изпълнение на живо. Аз ще съм там.

Но имаше и друга причина за цялото това приключение — причина още по-опасна, възхитителна и безумна.

И аз знаех, че Луи ще разбере. Тя трябва да е стояла зад неговото интервю и неговите признания. Аз исках смъртните да узнаят за нас. Аз исках да го обявя пред света така, както го казах на Алекс, Лари и Костеливото орехче и на моята сладка адвокатка Кристин.

И нямаше значение, че те не вярваха в това. Нямаше значение, че го мислеха за изкуство. Факт беше, че след два века спотайване аз бях видим за смъртните! Аз изговарях името си на глас. Аз споделях каква е природата ми. Аз съществувах!

Ала аз отивах по-далеч от Луи. Неговият разказ, при всичките си странности, бе минал за белетристика. В света на смъртните той бе също толкова безопасен, колкото и живите картини в стария Театър на вампирите в Париж, където на една забутана, осветена с газови фенери сцена демоните се преструваха на актьори, преструващи се на демони.

Аз щях да застана под ярките прожектори пред камерите, щях да протегна ръка и да докосна с ледените си пръсти хиляди топли протегнати длани. Щях да им изкарам ангелите от страх, ако бе възможно, да ги очаровам и да ги поведа към истината, ако успея.

И да предположим, само да предположим, че когато труповете започнат да стават все по-многочислени, че когато най-близките до мен започнат да се вслушват в неизбежните си подозрения, само предположете, че изкуството престане да бъде изкуство и стане реалност!

Тоест, ами ако те наистина повярват, наистина разберат, че този свят все още приютява демона на Стария свят — вампирът, — о, каква велика и славна война можем да поведем тогава!

Щяхме да се прочуем и да ни преследват, и да се бият срещу нас в тази бляскава градска пустош така, както срещу никое митично чудовище досега не се е бил човек.

Как бих могъл да не се влюбя в тази война, в самата идея за нея? Как тя да не си заслужава най-голямата опасност, най-голямото и най-отвратително поражение? Дори и в мига на разруха аз щях да съм жив както никога досега.

Но, честно казано, не бях убеден, че ще се стигне дотам — до това смъртните да повярват в нас, искам да кажа. Смъртните никога не са ме плашели.

Другата война щеше да започне — тази, която или ще събере заедно всички ни, или всички те щяха да се изправят срещу мен.

Това бе истинската причина за „Вампирът Лестат“. Ето такава игра играех аз.

Но и другата прелестна възможност за истинско разкритие и гибел… Е, това добавяше страшно много пикантност!

От мрачната пустош на Канал Стрийт аз се качих по стълбите в моята стая в старомодния хотел във Френския квартал. Тихо бе, и това ми бе угодно, с ширналата се под прозорците „Вьо Каре“ и тесните улички между къщите на Испанския квартал, които познавах толкова отдавна.

На огромния телевизор пуснах видеокасетата с прекрасния филм на Висконти „Смърт във Венеция“. По някое време един актьор каза, че злото е необходимост. Че е храна за гениалността.

Аз не го вярвах. Но ми се искаше това да бе истина. Тогава аз бих могъл да съм само Лестат чудовището, нали? А аз винаги съм бил толкова добър като чудовище! Е, карай…

Сложих нова дискета в преносимия текстообработващ компютър и започнах да описвам историята на своя живот.

Първа част Лелио изгрява

1