Вариант 13

— Виж. И мен ме боли главата, ясно? Защо не поговориш с Батал, когато дойде тук? Каквото знам за местната история, го знам от него. Преди да се премести на тази работа, е преподавал в един затвор, така че познава материята. Докторската му дисертация е върху подобията между Турция и старите Съединени щати. Оказва се, че приликите са повече, отколкото се виждат с просто око. Поговори с него.

— Мислиш, че ще дойде тук?

— Ако Неван дойде, някой ще трябва да го ескортира. А не вярвам Батал да пропусне намалението и да се види с аверите си от истанбулските кафенета за чужда сметка. Да, ще дойде.

Ертекин изсумтя пак.

— Ако Неван дойде.

— Нямай грижа за Неван. Дори само фактът, че го моля за помощ, е напълно достатъчен. Направо ще си умре от кеф.

— Или пък ще те отреже и пак ще си умре от кеф.

— Възможно е. Но ще дойде тук, за да го направи лично. Лице в лице, за да се наслади на физиономията ми. Освен това Карл разпери ръце и я удостои с крива усмивка — едва ли ще има друга възможност през следващите десетина години да се измъкне за малко от лагера.

Тя кимна бавно, като човек, който обмисля някаква нова идея. Все така забила поглед в кафето. Обзе го внезапното и неприятно усещане, че въпросната идея няма много общо с казаното от него.

— От друга страна — каза Ертекин, — няма основателна причина да идват тук. Спокойно можем ние да отидем при тях, нали? — Вдигна рязко поглед и го закова на лицето му. — В лагера.

Стреляше слепешката, но уцели.

— Да, бихме могли — отговори той, достатъчно спокойно. — Но и двамата ни мъчи махмурлук, а и на мен гледката тук ми харесва. Така че защо да се разкарваме дотам, когато може той да дойде при нас?

Тя стана от масата и го погледна отвисоко.

— Да бе.

За миг Карл си помисли, че ще задълбае в темата, но тя само се усмихна, кимна още веднъж и го остави да си седи в кухнята сам, ако не се броеше компанията на спомените му за лагера и мъжете, които беше върнал там.

Още седеше на масата, когато Неван се обади.

26.

— Знаеше, че ще дойда, а?

— Да.

Неван дръпна от цигарата си, издиша дима през устата и го пое отново през носа.

— Друг път си знаел.

Карл вдигна рамене.

— Както кажеш.

— Искаш ли да знаеш защо дойдох?

— Ами, да.

Французинът се ухили и се наведе през масата като за задушевна раздумка.

— Дойдох да те убия, марсианецо.

Зад стъклената витрина на ресторанта залезът разкървавяваше небето над Мраморно море. Разкъсан облак с тъмни съсиреци. Карл срещна погледа на Неван и го задържа.

— Много оригинално.

— Е. — Неван се облегна назад и сведе очи към масата. — Старите, генетично заложени ни причини понякога са най-добрите, нали знаеш.

— Затова ли се опита да убедиш Манко Бамбарен да ти отстъпи парче от баницата? По генетично заложени причини?

— Ако така предпочиташ. Беше си въпрос на оцеляване.

— Да, оцеляване като преживно.

Неван вдигна поглед. Карл разпозна потиснатия боен импулс, стрелнал се по нервите на едната му ръка. Като повечето тринайски, французинът беше физически силен, с широки рамене и гръден кош, с дълги крайници и атлетична мускулатура, главата — голяма и ъгловата. При Неван обаче незнайно как обемът се беше свил до ненатрапчива ядка от потенциал. Беше отслабнал от последната им среща и сега носът и скулите му сключваха остри ъгли с плоскостите на лицето му. Присвитите сиво-зелени очи се бяха размътили от гняв, а появилата се със закъснение усмивка повече приличаше на бавно и заплашително озъбване. Преди три години в Куско реакциите му бяха светкавични — Карл прибегна до мрежата, за да го надвие. Ако сега Неван му скочеше през масата, щеше да е като удар с камшик, като змийска атака.

— Якето ти не струва. Какво е, последен писък на затворническата мода?

Карл сви рамене.

— Сувенир.

— Това не е извинение. Колко ти струва?

— Почти четири месеца.

Кратка пауза. Французинът вдигна вежда.

— Виж ти, виж ти. Какво стана, изтече ти лицензът ли?

— Не, лицензът ми си е наред.

— Още си в същия лайнян бизнес, а? — Неван издуха облак дим през масата. — Още ловиш братята си по поръчка на хората?

— О, моля ти се!

— Няма да е само заради мен, да знаеш, марсианецо.

— Какво?

— Като те убия. Няма да е само заради мен. Имаш голям фенклуб в лагера. Едва ли може да ги вини човек, нали? Ако те убия и разберат какво съм направил… — Неван се прозя и се протегна доволно, отърси бойната готовност от мускулите и нервите си. — Повече няма сам да си купувам цигарите, това поне е сигурно.

— Аз пък си помислих, че ще ги е яд, дето не са ме убили лично.

Французинът размаха ръце.

— И отмъщението си има ограничения. Няма как всички да те убият, а понеже са затворени като добитък, на практика никой не може да те убие. В лагера се научаваш на специфичен вид мъдрост — радвай се на малкото, защото е повече от нищо.

— И какво, трябва да се чувствам виновен за това ли?

Вълчата усмивка се върна.

— Чувствата са си твои, марсианецо. Въргаляй се в тях както си искаш.

— Всички те са имали своя шанс, Стефан. Всички вие. Можели сте да отидете на Марс.