Вариант 13

— Мда, явно там има и друго освен червени скали и шлюзове. Видях рекламите по пътя насам. — Неван докосна с нокът ракиената чашка на масата пред себе си. Още не беше отпил от нея, не беше докоснал и платото с мезета между двамата. — Звучи страхотно. Направо не знам защо си се върнал.

— Спечелих лотарията.

— О, да бе, забравих. Супер. Толкова е забавно на Марс, че всички всеки месец си купуват билетче с надеждата, че ще спечелят и ще се махнат оттам.

Карл сви рамене.

— Не съм казвал, че е рай. Казах, че е възможност.

— Глупости. Самият ти си се върнал не защото си спечелил нещо си, а защото на Марс е гадно да се живее. — Неван издуха нов облак цигарен дим през масата. — Някои от нас стигнахме до същия извод и без да прекосяваме космоса.

— Когато те открих, ти кроеше планове как да прекараш остатъка от живота си на алтиплано. Там е същото като на Марс, само с по-силна гравитация.

Неван се подсмихна.

— Така казваш ти.

— Защо да те лъжа?

Уличните лампи започнаха да се включват по протежение на крайбрежната алея. Севги Ертекин и Батал Явуз седяха на високи столчета пред един павилион за боза на десетина метра по-надолу. Отпиваха от чашите и очевидно се разбираха добре. Ниван кимна към тях и попита:

— Коя е мацката?

— Не, не съм му партньор — каза Севги, едвам удържаше остротата в тона си. — Временно сътрудничество, нищо повече.

— Добре, извинявай. Моя грешка. Просто двамата изглеждате някак, сещаш се…

— Някак как?

Явуз сви рамене.

— Ами, свързани един вид. Което е необичайно за Марсалис. Той е необщителен дори за тринайска. А с такива като него по принцип е трудно да се сближиш.

— Аз ли не знам.

— Мда. Дано не прозвуча като онези откачалки от „Чистата раса“, но вече десетина години работя в лагера и мога да кажа, че ако човек търси извънземни, други не му трябват.

— Чувала съм да казват същото за жените.

— От мъже, нали? — Явуз сръбна шумно от бозата и се ухили. Излъчваше някаква бодрост в привечерния сумрак и жълтеникавото осветление на павилиона. Пълното му, загоряло от слънцето лице говореше за добро здраве, а под пуловера му се очертаваше малко коремче, което той, изглежда, носеше с гордост. Животът в еврозоната на АГЛОН явно му се отразяваше добре. Косата му беше рошава по професорски, а очите му грееха весело с отразена светлина. — Естествено. Вие и ние и разликата в матриците ни.

— „Вие и ние?“

— Шегувам се, разбира се. Но така, както генетичните матрици на мъжете и жените са различни — Явуз посочи с палец през рамото си към осветения ресторант и двамата мъже, седнали един срещу друг на маса до прозореца, — така онези двамата са различни от теб и мен.

— Но са малко по близки до „вас“ все пак, нали? — кисело подхвърли Севги.

Явуз се изкиска.

— Добър аргумент. По тестостерона, готовността за насилие и принципната неохота към съпричастие може и да приличат повече на нас. Мъже са все пак. Но пък никой не се е опитал да създаде жена тринайска, нали?

— Поне доколкото ни е известно.

— Поне доколкото ни е известно — повтори той и въздъхна. — Доколкото аз знам, именно готовността за насилие и неохотата към съпричастие са били качествата, които изследователите са се надявали да подсилят. И едва ли е изненадващо, че са предпочели мъжкия вариант.

За миг погледът му се плъзна над рамото й към водната шир.

— Понякога ме досрамява, че съм мъж — тихо каза той.

Севги се размърда на столчето. Обхвана с две ръце чашата с боза. Говореха на турски. Нейният беше поръждясал от липса на употреба и по някаква причина, заради асоциация с детските пакости и следващото ги мъмрене може би, това „досрамява ме“ придаваше допълнителна тежест на казаното от Явуз.

— Искам да кажа — продължи той, все така без да я поглежда, — че оценяваме степента на цивилизованост на дадено общество според това какъв е процентът на женско участие в управлението му. Боим се от обществата, в които жените все още нямат достъп до властта, и с основание. Когато разследваме тежко престъпление, винаги приемаме, че извършителят най-вероятно е мъж. Пак с основание. Появят ли се признаци за мъжка социална доминация, ги тълкуваме като предвестници на беди и страдание, защото в крайна сметка проблемът на света са мъжете.

Севги стрелна с поглед витрината на ресторанта. Стефан Неван говореше и жестикулираше енергично. Марсалис го гледаше спокойно, преметнал ръце през облегалката на стола си и леко килнал глава. Но въпреки тази разлика в поведението им около двамата припукваше еднакво напрежение. Еднакво усещане за сурова сила. Дали някой от тях би си признал, че изпитва срам, от каквото и да било? Едва ли.

Дълбоко в корема й, въпреки напъните на здравия разум, нещо се приплъзна и я заля топлина. Пак усети, че се изчервява, този път по-силно. Изкашля се и побърза да каже:

— Мисля, че има и друг начин да се погледне на това. Имам една приятелка в Ню Йорк, Мелтем. Тя е имам. Според нея е въпрос на стадии в социалната еволюция. Ти си мюсюлманин, нали?

Явуз изду бузи и се усмихна.

— На теория.

— Та Мелтем казва… тя също е туркиня, е, американка от турски произход по-точно, и е вярваща, разбира се, но…