Вариант 13

Севги го откри в чакалнята на приземния етаж да гледа някакво второкачествено глобално музикално шоу на екран, закачен високо на стената. Изрусена блондинка подскачаше по сцената в облекло, състоящо се предимно от възтесни панделки, които се развяваха от движенията й, чиято хореография очевидно имаше за цел да покаже колкото се може повече загоряла плът. Танцова трупа от млади мъже и жени, разголени по подобен начин, я следваше като безмозъчно телесно ехо. Песента не се отличаваше с особена мелодичност, а инструменталният съпровод се изпълняваше от невидими музиканти.

— Хареса ли си нещо? — попита тя.

— По-добро е от онова, което гледах допреди малко. — Плъзна поглед покрай нея. — Какво направихте с Неван?

— Слиза.

— Добре. — Марсалис отново се загледа в екрана. — Трябва да ви го призная — това наистина го умеете.

— Ние?

— Хората. Виж ги само. — Той махна с превързаната си ръка към цветното движение на екрана. — Съвършен синхрон. Групово мислене. Нищо чудно, че от вас стават толкова добри войници.

— Доста иронично точно от твоята уста — тросна му се тя. — Комплимент от първокласния генетичен воин.

Той се усмихна.

— Ертекин, не бива да вярваш на всичко, което чуваш по новините.

Асансьорът изгука мелодично, вратите му се отвориха и отвътре излезе Батал Явуз, побутваше Неван пред себе си. Лицето на французина беше бинтовано през средата, по подобен начин беше обработена и счупената му ръка. Изглеждаше в добро настроение.

— Пак ще се видим — каза той на Марсалис и вдигна ранената си ръка. — Когато си върна формата, да кажем.

— Готово. Знаеш къде живея. Ела да се видим веднага щом излезеш.

Явуз изглеждаше дълбоко смутен.

— Съжалявам за случилото се, Карл. Ако знаех, че този се кани да…

— Зарежи. Нищо не е станало. — Карл стана и тупна турчина по рамото. — Благодаря ти, че дойде. Радвам се, че се видяхме.

Севги стоеше малко встрани от тях и наблюдаваше Неван. После попита Явуз:

— Искаш ли да дойда с теб до хеликоптерната площадка?

— Няма нужда.

— Но ако…

Марсалис се ухили.

— Покажи й глезена си, Стефан.

Сякаш всички освен нея споделяха обща шега, французинът дръпна нагоре левия крачол на панталона си. Точно над глезена му имаше тънка лента от лята лъскавочерна фиброматерия. Не беше по-широка от каишка на мъжки часовник, но в единия й край неуморно примигваше миниатюрна зелена светлинна. Не би трябвало да е особено изненадана, но въпреки това сърцето й прескочи един удар при вида на устройството.

— Транспортен ограничител — каза Явуз. — Никой не напуска територията на лагера без такъв. Стефан няма да ми създава никакви неприятности, уверявам те.

— Ами ако го изхлузи? Ако намери начин да го махне?

— Няма такъв начин — каза Неван с любопитно кротък тон. — Работи на принципа на вълчия капан. Задейства се при опит за неправомерно отстраняване. Искаш ли да ти кажа какво става след това?

Севги знаеше и без да й казва. Ограничителите на принципа на вълчия капан имаха дълга и неприятна история, още по-болезнена в нейния случай заради преживяване от най-близък вид. Новинарските репортажи за осакатени мюсюлмански военнопленници в американски затвори се бяха оказали решаващи за баща й при избора на страна, в която да емигрира — пощата му през последните седмици, преди да напусне Истанбул, изобилствала от смъртни заплахи с лош правопис. Новините залитаха от едната крайност към другата, евтината и агресивна злоба засенчваше личната борба на Мурад със съвестта и културата му — западни капацитети отвръщаха гневно на обвиненията във военновременни престъпления с подробна информация за използването на модифицирани ограничители като средство за изпълнение на наложени от шериата наказания в повечето от самообявилите се ислямски републики, противоудар, който издържа известно време, а после, когато започна да става ясно кой продава на ислямистките пуристи тази технология за изтезания, зазвуча все по-кухо. Мурад, въпреки горчилката от повсеместното лицемерие, напусна Турция и повече не погледна назад.

По-късно обаче, сякаш вълчите ограничители бяха един вид фамилно проклятие, самата Севги се сблъска с тях.

— Тя е ченге, Стефан — каза Марсалис зад нея, навярно за да запълни внезапното й мълчание. — Сигурно познава добре този хардуер.