Вариант 13

Известно време вървяха в мълчание. Кооперациите се издигаха над тях, балконите бяха окичени с цветя в сандъчета, някои току-що полети, ако се съдеше по мокрите петна върху тротоарите. На един калкан имаше стенно пано с образа на Ататюрк, с проницателен поглед, гладко чело и внушително присъствие, над главата му се кипреше цитатът, който Карл беше виждал и при другите си посещения в Турция, толкова често, че се беше запечатал в паметта му. Ne Mutlu Turkum Diyene — Щастие е да се нарека турчин. Впоследствие някой се беше изкатерил по калкана, навярно с „геконски“ ръкавици, и беше нарисувал до устата на Ататюрк балонче, като онези в комиксите, и надпис в него с черен спрей на турски, който Карл не успя да разчете.

— Какво пише? — попита той.

Тя сбърчи чело, търсеше точния превод.

— Ами… „Мъжката плешивост — по-голям проблем, отколкото изглежда на пръв поглед.“

Карл се загледа в твърде високото чело на националния герой и се засмя.

— Не е лошо. Мислех, че е някакъв ислямистки призив.

Тя поклати глава.

— Фундаменталистите нямат чувство за хумор. Щяха само да обезобразят лицето му.

— А ти?

— Това не е моята страна — безизразно каза Ертекин.

На балкон на втория етаж пред тях възрастен мъж стоеше облегнат на парапета, пушеше лула и зяпаше улицата. Карл срещна погледа му, докато минаваха отдолу, и старецът кимна любезно за поздрав, после очите му се лепнаха отново върху жената до него. Карл я изгледа косо на свой ред — линията на носа и челюстта, рошавата коса. Погледът му се плъзна надолу към непокорните хълмчета на гърдите й, които избутваха настрани предниците на якето.

— И измъкна ли нещо полезно от Неван в крайна сметка? — Не беше сигурен дали е усетила, че я зяпа, но гласът й прозвуча неспокойно, сякаш беше задала въпроса си само за да отклони вниманието му в друга посока. Карл заби поглед в паважа.

— Не съм сигурен — каза предпазливо. — Мисля, че трябва да си поприказваме с Манко Бамбарен.

— В Перу?

— Ами, едва ли ще приеме покана без предизвестие да ни гостува в Ню Йорк. Така че да, ще трябва ние да идем при него. Ако не друго, това ще го поласкае. И ще е спокоен, защото ще сме на негова територия.

— И на твоя, нали? — Стори му се, че се усмихва. — Идеята е да духнеш към платата и да ме зарежеш да се оправям сама?

— Ако исках да те зарежа, Ертекин, отдавна да съм го направил.

— Знам — каза тя. — Пошегувах се.

— Разбрах.

Стигнаха края на пресечката и завиха в унисон наляво, за да избегнат сляпата улица вдясно. Карл така и не разбра дали тя избра посоката и той я последва, или обратното. На стотина метра пред тях улицата свършваше със стръмен гол баир с мръсни стъпала от бял всемент и странна табела, на която имаше само една дума — „Мода“. Заизкачваха се мълчаливо.

— Онзи ограничител — задъхано каза тя, когато най-сетне изкачиха стъпалата. — Знаел си, че Неван е с ограничител.

— Не се бях замислял. — Сега се замисли. — Да, сигурно съм знаел, че няма да го пуснат извън лагера без ограничител. Това е стандартна процедура.

— Но той въпреки това се опита да те убие.

— Е, ограничителите действат бавно. Нужни са двайсетина минути, докато прережат напълно крайника. Вярно, бих могъл да го докопам, докато се боричкаме, и да го задействам, но докато се занимавам с това, нашият Стефан щеше да ми забие ножа в ребрата. — Той млъкна, превърташе наум сблъсъка. — Или в окото.

— Не това имах предвид. — Имаше нещо неустоимо в горещия гняв, с който му се сопна, нещо в тона й, което подръпна струна в долната част на корема му и причини масивен оток по дължината на пениса му.

— Какво тогава?

— Знаел е, че рискува да загуби стъпалото си, да не говорим, че е можело да умре от кръвозагуба, докато се опитва да избяга. И въпреки това се опита да те убие.

На върха на езика му беше да я попита: „Ти напълно ли си сигурна, че си имала гадже тринайска, ама истинска тринайска?“. Стисна зъби и продължи напред. Скромни генномодифицирани тополи издигаха умалените си снаги от квадрати, прорязани на равни интервали в плочника от едната страна на Мода Кадеси. Клоните им насичаха светлината на уличните лампи и хвърляха по тротоара мека мозайка от светлини и сенки.

— Виж — бавно каза той, обмисляше думите си в движение. — Първо, Стефан Неван нямаше намерение да бяга. Дойде да ме убие, и толкова. Ние, генетичните воини, умеем да се съсредоточаваме върху този род неща. Ако беше успял да ме затрие, щеше да остане на мястото си кротък като джизъслендска домакиня, докато вие с Батал пристигнете, а след това щеше с най-голямо удоволствие да се върне в лагера.

— Но това е адски тъпо! — избухна тя.