Вариант 13

— Мередит и Ханити са си идиоти, Сев. Точно в това е въпросът. Каквото и да говориш за Никълсън, той не е глупав и ни е шеф, което важи с двойна сила за Рот. Няма да търпят още дълго разходките ти. Особено при нищожни резултати като хрумките на твоето другарче. — Погледът на Нортън се измести към периферните квадранти на екрана, оглеждаше пространството над раменете й. — Къде е детето-чудо между другото?

— Спи — започна тя и се коригира светкавично, — предполагам. И тук е време за сън.

Всъщност, когато телефонът я събуди, тя се претърколи в леглото и доволно усети едрата му фигура до себе си. Вълнението премина в нещо не толкова приятно, когато видя, от разстояние десетина сантиметра, че е буден и я гледа. Кимна й към звъна. „Апартаментът е на КОЛИН — каза, — така че сигурно е за теб.“ Тя кимна на свой ред, опипа слепешката пода за тениската си, седна на леглото и я нахлузи през главата си. Усещаше очите му върху себе си, върху тежкото полюляване на гърдите й при движението, и нов прилив на ленива топлина сгърчи корема й. Усещането се задържа, докато вървеше в мрака към телефона.

— Слънцето никога не залязва над нашите начинания — цитира Нортън девиза на КОЛИН, безизразно. — Все пак, ако ще ходите в Перу, трябва да тръгнете рано.

— Говори ли с Ортис?

Лицето му се изопна.

— Да, по-рано днес. Включиха го във в-формат за десетина минути. Лекарите не позволяват по-дълъг престой, защото трябвало да си пести силите. Включили са го на наноремонт за пострадалите органи, но куршумите били мръсни, нещо канцерогенно, което прецаква растежа на новите клетки.

— Ще умре ли?

— Всички ще умрем, Сев. Но Ортис няма да умре сега. Стабилизирали са го. Предстои му дълго лечение, но ще се оправи.

— И какво ти каза във виртуалния?

Гримаса.

— Каза ми да се доверя на инстинктите ти.

Хванаха суборбитален до Ла Пас късно сутринта — като повечето страни, свързани с Колониалната инициатива на западните нации, и Турция поддържаше полети до андийските плата на всеки два часа. Севги се обади в КОЛИН за лимузина, която да ги вземе пред кооперацията — този път нямаше време да се порадват на Босфора от борда на ферибот.

— Можехме да изчакаме връзката за Лима — отбеляза Марсалис, докато наближаваха летището в най-бързата лента. — Нямаше да бързаме толкова. И щеше да ми остане време да си купя дрехите, за които ме тормозиш.

— Имам инструкции да бързам — отвърна тя.

— Да, само че Бамбарен като нищо може да е в Лима. Голяма част от бизнеса му е по крайбрежието.

— Ако е така, ще отидем в Лима.

— Това ще отнеме време.

Тя му метна усмивка на превъзходство.

— Няма. Вече работиш за КОЛИН. Лима е задният ни двор.

Сякаш в потвърждение на думите й, на слизане от совалката ги чакаше комитет по посрещане. Трима „местни“ със сериозни лица, един мъж и две жени, които ги изведоха от терминала по най-бързия начин и оттам до брониран джип, паркиран под яркото осветление на забранената за паркиране зона. Отвъд се простираше мека тъмнина, прибулена от смог луна и смътните очертания на далечни планини. Щом се качиха в джипа, една от жените й даде оръжие — „Берета Марстех“, два клипса и презраменен кобур от мека кожа. Не беше поръчала оръжие. „Добре дошли в Ла Пас“, каза жената, с или без ирония, Севги не можа да прецени. А после потеглиха, тихо и бързо през заспалите улици до предварително запазен им апартамент в новия „Хилтън Акантиладо“ с изглед към вдлъбнатата купа на града и с охранителни системи на ниво „Марстех“. По един изящен инфо/ком портал „Банг и Олафсен“ се кипреше ненатрапчиво в кьошетата на всички стаи освен в банята, в която за сметка на това имаше отделен телефон. Леглата бяха огромни и приканваха към употреба.

Стояха в двата края на големия френски прозорец и гледаха навън. За пореден път беше неприлично рано сутринта — бяха надбягали слънцето, бяха го зарязали пренебрежително зад гърба си, когато суборбиталната совалка стигна върха на траекторията си и пое надолу към Земята. Сега предутринният мрак зад прозорците стържеше по нервите им, а обърнатият звезден купол на градските светлини долу внушаваше безтегловно усещане на нереалност. Все едно си прекарал твърде много време във виртуална среда. Разреденият въздух и гладът само утежняваха положението. Севги имаше неприятното чувство, че изтънява.

— Гладен ли си? — попита тя.

Той й хвърли поглед, чието значение й беше познато.

— Не ме изкушавай.

— Имах предвид храна — смъмри го Севги. — Цял ден съм на един геврек.

— Цената на прогреса. Ако бяхме взели обикновен самолет, щяха да ни нахранят поне два пъти. Премълчаваните недостатъци на суборбиталното летене.

— Искаш ли да хапнем, или не?

— Искам. Без значение какво. — Отиде при инфо/ком портала и го включи. Тя поклати глава, хвърли последен поглед през прозореца и отиде да поръча от другата стая.

Докато преглеждаше менюто, случайно извика секцията за здравни услуги. Погледът й се спря на линка, озаглавен „стимуланти и синаптични подобрители“ и тя с лек потрес си даде сметка, че не е взимала никакъв синаптик през последните двайсет и четири часа.

Не беше изпитала нужда да вземе.