Вариант 13

— Аз съм в Куско — каза накрая. Дори на провлачения кечуа, който се говореше по платата, думите прозвучаха сдъвкани и изплюти. — Ще те чакам при Саксайхуаман в един следобед.

— Нека бъде в три — лениво каза Карл. — Имам да свърша някои неща преди това.

29.

От пръстите му още лъхаше солената миризма на Севги Ертекин. Карл седеше, подпрял брадичка на палеца си, в джипа на КОЛИН, зяпаше разсеяно пейзажа и чакаше Манко Бамбарен. Миризмата всъщност беше единствената светла искрица в иначе отровното му настроение. Часовата разлика и сбиването с Неван го настигаха като бесни кучета. Беше си купил два ката нови дрехи чрез хотелската мрежа за услуги, не ги хареса, когато пристигнаха, но нямаше нерви да ги връща и да поръчва нови. Бяха черни, здрави — точно като мен, помисли си с горчивина той — и с превъзходно качество. Последно поколение разсекретена материя на „Марстех“, дрехи, наскоро станали достъпни за най-богатата обществена прослойка след усилена реклама, включваща славословията на глобални знаменитости и бивши служители на „Марстех“. Карл ги намираше за ужасни, но засега трябваше да му свършат работа.

Воден от свирепото си настроение обаче реши да запази затворническото яке с надпис „С(т)игма“.

— Закъснява — каза тя иззад волана на джипа.

— Естествено, че ще закъснее. Прави се на важен.

Тревните тераси на Саксайхуаман се издигаха върху стени от масивен изгладен камък, тъмен под жаркото бяло небе. Толкова късно през деня руините бяха почти празни и липсата на хора придаваше призрачност на крепостните стени. Тук-там се мотаеше по някой окъснял турист, но мащабът на построеното от инките укрепление, дори в този му запуснат вид, превръщаше хората в джуджета. Смалени по този начин, неколцина местни в традиционни носии стояха в края на комплекса, главно жени и деца — наглеждаха накичени с панделки лами и чакаха някой желаещ да си направи снимка с тях срещу заплащане. Изпъкваха като малки цветни петънца на фона на тъмния камък.

Карл не за пръв път виждаше Саксайхуаман, но както винаги бе изпълнен с благоговение. Каменните блокове бяха издялани и огладени, но сякаш нямаше и два с еднакви размери, като ехо на сгърбените и гигантски естествени каменни образувания наоколо. Назъбените линии между блоковете привличаха погледа като детайли в картина. Можеше просто да си седиш и да ги гледаш до забрава — той сведе поглед към часовника си, — което всъщност правеха от доста време.

— И мястото ли е избрал, за да си предаде важност? — попита Ертекин и кимна към стените пред тях. — Земята на предците ми, нещо от този сорт?

— Може би.

— Но ти не мислиш така?

Карл я изгледа косо.

— Това ли казах?

— Така прозвуча.

Той отново впери взор в каменната стена. Видя призрака на Неван, който му се ухили със счупен нос и окървавено лице, бледо на болничното осветление. „Чувствата са си твои, марсианецо. Въргаляй се в тях както си искаш.“

Направи усилие.

— Може и да си права — призна. — Манко наистина си пада по високопарните фрази, освен това е сериозно впечатлен от самия себе си. Така че, да, може би наистина е решил да ни вземе акъла с културата на народа си.

Ертекин кимна.

— И аз това си помислих.

Още десетина минути минаха изнервящо бавно. Карл тъкмо се чудеше дали да не слезе да се разтъпче, когато черен брониран рейнджроувър прекоси паркинга от спечена пръст на път към тяхната кола. Прозорци от тъмно стъкло, лъскави извити калници, противогранатна периферия почти до земята. Карл избута встрани отвлечените си размисли. Умората от часовата разлика отстъпи пред притока на адреналин.

— Започва се.

Рейнджроувърът наби рязко спирачки и една от вратите на черното му туловище се открехна. Манко Бамбарен слезе, наконтен с костюм в пясъчен цвят и в компанията на две от бавачките си, издокарани със скъпарски тъмни очила също като неговите. Не се виждаха оръжия, но нямаше и нужда. Стойката на горилите му и отразяващите слънцето очила бяха достатъчна заплаха сами по себе си, напълно в традицията на Южна Америка. Карл беше виждал същото по улиците на целия континент, от Буенос Айрес до Богота. Огледалните стъкла на мястото на очите върху лицата на Бамбарен и бавачките му говореха за същата власт и сурова сила, която се излъчваше от лъскавите бронирани флангове на рейнджроувъра. Отражението ти отскачаше от огледалните очила, сякаш за да ти внуши, че ти е отказан достъп и че нямаш никакво значение за очите зад стъклената преграда.

Карл слезе от джипа.

— Идвам с теб — бързо каза Ертекин.

— Както искаш. Но имай предвид, че разговорът ще се води на кечуа.

Тръгна към рейнджроувъра, като в движение потисна излишния прилив на готовност откъм мрежата. Смяташе да притисне Бамбарен, но не вярваше, че ще се стигне до физическа разправа, колкото и да го блазнеше представата как набива парчетата от счупените очила в очите на надутите им собственици, как изтръгва крайник на по-едрия от двамата телохранители и…

„Стига, Карл. Дай да го отложим засега, става ли?“

Спря на една ръка разстояние от боса на фамилията.