Вариант 13

Когато за пръв път му се наложи да привлече вниманието на Манко Бамбарен, Карл го постигна чрез простичкия метод да проучи бизнес интересите му и след това да им нанесе максимално количество леснопостижима вреда в рамките на кратките срокове, с които разполагаше. Това беше стара тактика от централноазиатския военен театър, която той пренесе на местна почва без особени затруднения.

Специфичната дейност на Бамбарен в рамките на фамилиите беше изнасянето на екзотични материали от складовете в подготвителните лагери, в количества достатъчно малки, за да не предизвикат ответна реакция на КОЛИН. Складираше откраднатото в изолирани селца и след това го транспортираше с камиони до Лима, за да захрани ненаситната паст на черния пазар за продукти на „Марстех“. Не беше трудно да се добере до подробностите за тази дейност — кажи-речи всички знаеха за нея, но подкупите и рушветите държаха прехвалените, но зле платени перуански сили за сигурност встрани от уравнението, а Бамбарен беше достатъчно умен да ограничи кражбите си до по-обикновени и познати технологични продукти. Корпорациите възстановяваха загубите си от застраховките, възмущаваха се на висок глас от системните кражби, но извън това не полагаха значими усилия да запушат пробойните. По силата на негласна договорка Бамбарен, от своя страна, не им създаваше неприятности с наболялата тема за трудовите взаимоотношения с местната, работна ръка, където фамилиите по традиция имаха силно влияние и лесно биха могли да вгорчат живота на корпорациите. Местната лоялност и страховитата репутация на Бамбарен сред бедното население на Куско вършеха останалото. Системата работеше гладко и понеже всички бяха доволни от статуквото, най-вероятно щеше да работи така и в обозримото бъдеще.

Карл се появи в уравнението като независима величина, която не се нуждаеше от местно благоразположение и нямаше какво друго да изгуби, освен наградата си за залавянето на Стефан Неван. Две седмици кротува, докато направи проучването си, след което спря един от камионите на тайта Манко на стръмното лъкатушно шосе от Куско към Наска и крайбрежието. Въоръжената мутра на седалката до шофьора реши да се репчи, което от логистична гледна точка си беше благословия под прикритие. Карл го застреля, след което даде на шофьора възможност да избира — или да се присъедини към спътника си в белезникавия прахоляк до шосето, или да му помогне да избутат камиона в пропастта от другата страна на пътя, с прикрепена към резервоара му запалителна граната — от онези, които бяха на въоръжение в перуанската армия. Шофьорът предпочете да му съдейства, а бомбата се оказа читава. Камионът избухна зрелищно още при първия си сблъсък с отвесната скална стена, продължи сред пламъци и отломки към дъното на каньона и остана да гори жизнерадостно там в продължение на час и повече, като изхвърляше в атмосферата достатъчно екзотични замърсители с дълги химични формули, за да привлече вниманието на един от следящите състоянието на околната среда сателити. Не бяха много нещата, които горяха с подобна химична сигнатура, и бяха все неща, които не би трябвало да горят извън юрисдикцията на КОЛИН. Хеликоптери се стекоха в нощта като големи молци, около лагерен огън. С тях дойдоха и вездесъщите репортери, а не след дълго и набор от местни политици, екоексперти и представители на „Земята първа“, всичките решени да ги покажат в новините. Малко след това официален разследващ екип се спусна с цената на огромни усилия в клисурата, но не и преди да бъдат направени множество спектрографии със смущаващи резултати и да бъдат зададени също толкова смущаващи въпроси, наострени с бруса на жадното журналистическо любопитство.

Дотогава Карл отдавна си беше тръгнал. Беше откарал шофьора на камиона до Наска и му беше заръчал да предаде съобщение на тайта Манко и телефонен номер, на който да се обади. Бамбарен, който, не беше глупав, се обади още на следващия ден и след подходящата за случая доза мъжествен гняв го попита какво, по дяволите, иска от него. И Карл му каза. Трийсет и шест часа по-късно Стефан Неван влезе в хотелската си стая в Арекипа и се озова срещу дулото на „Хааг“-а.

Финесът, от собствен опит знаеше Карл, е силно надценяван подход по отношение на организираната престъпност.

И той набра номера, воден от това си наблюдение.

— Моли се да е въпрос на живот или смърт, мамка му — студено каза Грета Юргенс, когато най-сетне отговори на повикването. На екрана се виждаше как сяда пред телефона и придърпва реверите на сив копринен халат. Лицето й беше подпухнало. — Знаеш ли кое време е?

Карл си погледна демонстративно часовника.

— Да, октомври е. Реших, че това ми гарантира още две седмици, преди да те е налегнала дрямката. Как я караш, Грета?

Хиберноидът примижа към екрана и лицето й заприлича на каменна маска.

— Виж ти, виж ти. Марсалис, нали? Караконджулът.

— Съвсем същият, мерси.

— Какво искаш?