Вариант 13

— О, обиждаш ме, Манко. Направо сърцето ми кърви.

— Но главното е, че не виждам как сътрудничеството с твоя вид може да има реално икономическо приложение, както за мен, така и за другите тайта.

— От нас стават чудесни чудовища.

Бамбарен сви рамене.

— Човешката раса си има достатъчно чудовища и без вас. Никога не е имало нужда да изобретяваме нови.

— Да, като pistakos, нали? Чух, че си прибегнал и до този коз.

Остър поглед от страна на Бамбарен.

— Чул си го? От кого?

— От Неван.

— Нали каза, че се е опитал да те убие?

— Е, да, но първо си поприказвахме. Каза ми, че се е кандидатирал за питомен pietaco при теб с перспективата да привлече и други тринайски за същия номер. Да ти сформира нещо като елитен взвод от генетични чудовища. Това говори ли ти нещо?

— Не. — Манко сякаш се замисли върху нещо. — Неван говореше много. Имаше планове за какво ли не. Как да модернизираме изготвянето на фалшиви документи за самоличност, как да си осигурим по-голямо влияние в лагерите, как да подобрим системата си за безопасност. След известно време просто спрях да го слушам.

Карл кимна.

— Но не го прогони.

Бамбарен разпери ръце.

— Той дойде при мен като всички други избягали тринайски преди него — за документи и нова самоличност. А това отнема време, ако искаш да го свършиш както трябва. Ние не работим на конвейер като онези по крайбрежието. В този смисъл — да, не го изгоних. Сега, като се питам как успя да се задържи покрай мен толкова време, отговорът ми убягва. Умееше да бъде полезен за разни дребни неща, в това нямаше равен.

Карл се замисли за военноплеменните вождове и политическите пионки в Централна Азия и Близкия изток, които се бяха възползвали от желанието на Неван да бъде полезен, без да си дават сметка, че като експерт по подривната дейност именно той ги е манипулирал умело на полето на геополитическата мозайка. „Неспособност да бъде разбрана социалната взаимозависимост на емоционално ниво — както беше установил Якобсен — и следователно липса на емоционалните задръжки, необходими за вписването в изтъканата от същите тези взаимни зависимости социална структура“. Но Карл не познаваше и един вариант тринайсет, който да е прочел тези редове, без да се гътне от смях. „Разбираме ние, и още как“ — беше казал на Зули в една пиянска нощ. А после започна да изрежда на пръсти. „Национализъм. Принадлежност към племето. Политика. Религия. Шибаният футбол, за Бога!“ Крачеше из хола й, бесен, като затворено в клетка животно. „Кой не би разбрал една толкова опростена динамика? Не ние, а вие не разбирате какво движи машинките ви на шибаното емоционално ниво.“

По-късно, натиснат от ужасен махмурлук, се беше извинил. Дължеше й твърде много, за да я натоварва с такова количество генетична истина.

Бамбарен продължаваше:

— … не мога да кажа, но ако плановете му са включвали този идиотизъм за генетичен pistaco, значи е бил глупак. Не ти трябват истински чудовища, за да плашиш хората. Точно обратното. Истинските чудовища винаги те разочароват. Невидимата заплаха, мълвата, това е много по-голяма сила.

Заля го внезапен прилив на презрение към мъжа, който вървеше до него; блъвнал пламък, събуден от фитила на незабравен гняв.

— Да, в добавка към някое и друго назидание, нали? По някоя показна екзекуция на селски площад, колкото да им държи влага.

Бамбарен, изглежда, долови промяната в тона му. Спря отново, обърна се към черния човек и го изгледа със стиснати устни. Движението му се предаде безжично назад към паркираните автомобили. С периферното си зрение Карл видя как двете бавачки настръхнаха. Не видя дали и Ертекин е реагирала, но геометричната матрица се очерта за секунда в главата му — траекториите на изстрелите от рейнджроувъра към него, от джипа към рейнджроувъра и обратно, кратката траектория на собствената му лява ръка към гърлото на Манко Бамбарен, докато посяга с дясната към дрехите му и го завърта в ролята на жив щит — и всичко това наложено като виртуален ефект в яркочервени линии с разстоянията в метри и с квадратурата на терена, който няма как да покрие, преди бавачките да са извадили каквито там високотехнологични оръжия криеха под кожените си якета; налагаше се да разчита, че Ертекин ще успее да свали и двамата навреме…

Мислено я видя как пада, заради численото превъзходство на конкуренцията или защото се е забавила твърде много…

— Спокойно, Манко — тихо каза той. — Не ти се умира днес, нали? В такова гадно време?

Горната устна на Бамбарен се повдигна, зъбите му се оголиха. Ръцете му се свиха в юмруци.

— Мислиш, че можеш да ме убиеш ли, изрод нещастен?

— Знам, че мога. — Държеше ръцете си ниско, незаплашително. С отворени длани. Мрежата тиктакаше в него като обратно броене. — Не знам кой ще надвие след това, но за теб вече ще е без значение, гарантирам ти.

Мигът увисна. Тих вятър душеше край масивното каменно укрепление зад гърба му. Карл не отделяше поглед от огледалните очила на Манко. Видя в тях движението на сивите облаци в небето, като сбогуване, като загуба.

„О, мамка му…“

Босът на фамилията си пое шумно дъх.

Отпусна юмруци.