Вариант 13

Сведе поглед и Карл изгуби отражението на сивите облаци; вместо това гледаше собствения си двоен образ в огледалните стъкла.

Мигът, вече отминал, отпраши на пета скорост. Мрежата го усети и намали напрежението.

Бамбарен се засмя. Смехът прокънтя насилен и неуверен, отразен в каменния пъзел до тях.

— Ти си глупак, черни човеко — дрезгаво каза той. — Точно както Неван беше глупак преди теб. Мислиш, че ми се налага да пускам слухове за пистакосите? Мислиш, че ми трябва армия от чудовища, истински или въображаеми, за да поддържам реда? Хората го правят вместо мен, обикновените хора.

Махна с ръка, но жестът му беше вял. Обърна се към огромните каменни стени. Гневът му беше изтънял до нещо по-всеобхватно и уморено.

— Огледай се. Някога това е било противоземетръсен град, построен в чест на боговете и като средище на фестивали и игри в прослава на живота. После дошли испанците и го разпокъсали на парчета, за да построят от каменните му блокове църкви, които се събаряли при най-лекия трус. Изклали толкова много от моя народ в битката за това място, че земята била застлана с труповете им, а кондорите седмици наред пирували с останките им. Испанците изтипосали осем от същите тези кондори върху герба на града в чест на победата си, тоест на разлагащите се трупове. Другаде испанските войници откъсвали сукалчета от майчината гръд и ги хвърляли живи на бойните си кучета или ги хващали за стъпалата и смазвали главичките им в най-близката скала. И не е нужно ти да ми казваш какво се е случило с чудовищата след това. Те не били демони, нито генетично модифицирани изроди като теб. Били хора. Обикновени хора. Ние — моят народ — сме измислили пистакосите, за да си обясним делата на тези обикновени хора, и продължаваме да измисляме същите истории, за да скрием от самите себе си истината, че именно обикновените хора се държат като демони, когато не могат другояче да постигнат желаното. Аз не пускам слухове за пистако, черни човеко, защото лъжата за пистакосите отдавна е пуснала корени в душите на всички ни й при нужда възкръсва отново без насърчение от моя страна.

Карл хвърли поглед назад към двамата телохранители и рейнджроувъра. Бяха се успокоили отново, стояха със скромно скръстени ръце на височината на кръста и усърдно се правеха, че не го забелязват. Или пък, хрумна му после, просто се опитваха да надвият Севги Ертекин в борбата с погледи.

— Значи — небрежно подхвърли той — онези две бойни кучета при колата ти имат много испанска кръв в жилите, така ли?

Бамбарен си пое дъх през зъби. Но нямаше да хапе, засега поне. Тихият съскащ звук принадлежеше на човек, който все още контролира гнева си.

— Затова ли дойде, черни човеко, за да ме обиждаш цял следобед?

— Дойдох, тайта, за да получа от теб ясни отговори. И речите ти за минали, жестокости няма да променят това.

— Отричаш…

— Отричам грижливо култивирания ти расов гняв, да. Ти си един шибан престъпник, Манко. Говориш като поет, но хората ти са се превърнали в нарицателно за жестокост от Куско до Копакабана и историите, които се разказват за теб по улиците, ме навеждат на мисълта, че лично имаш грижата за обучението им. Не по-различно от това на испанските бойни кучета, които толкова възмущават нежната ти душа.

— Хората трябва да ме уважават.

— Да, и аз това казах. Също като кучетата. Вие, хората, сте толкова предсказуеми.

Устата на Бамбарен се разтегна в грозна усмивка.

— Ти пък какво знаеш за това, черни човеко? Какво знаеш за човешкия живот в гетата? За борбата какво знаеш? Израснал си в някой лъскав комплекс на проект „Поборник“, гледали са те като писано яйце, давали са ти всичко, което…

— Аз съм британец, Манко. Британец. Ние нямахме проект „Поборник“.

— Няма значение. Ти. — Лицето на Бамбарен се разкриви. — Неван. Всички вие. Всички вие сте отгледани по един и същи начин. С неограничени разходи. Всичките сте се родили в малкия си привилегирован свят, защитен не по-зле от наетите утроби, в които сте се развили, сукали сте от платеното мляко и майчинската обич на колонизирани жени, които са били твърде бедни, за да си позволят собствени деца…

— Върви по дяволите, Манко.

Но ругатнята излетя от устата му твърде бързо, за да е отиграният дразнител, който употребяваше при подобни случаи, гласът му беше твърде ясен и нащърбен от неканения спомен за Марисол. И Манко се усмихна доволно, доловил промяната с безпогрешния си гангстерски усет.

— А. Сигурно си си мислел, че те е обичала заради теб самия? Какъв ли шок си изпитал, когато…

— Казах да вървиш по дяволите и не ме карай да повтарям. — Сега тонът се получи добре. — Не сме тук да обсъждаме семейната ми история.

Само че тайта Манко беше израснал сред постоянните сбивания в копторите на Куско и знаеше кога ножът, е потънал до кокал. Наведе се към него и каза с тих, мазен, разяждащ глас: