Вариант 13

— Имаш ли нещо против да опитам аз?

Светофарът светна зелено и блокиралият кръстовището камион изпълзя от пътя им. Джипът потегли и спря отново след няма и половин метър, когато колата след камиона побърза да се намести в освободеното пространство. Пролуката изчезна.

Зад тях някой натисна гневно клаксона.

— Така.

Само деловият му тон я забави. Преди да е разбрала какво става, той отвори вратата и излезе на платното. Клаксонът се разбесня отново. Марсалис погледна към колата зад тях.

— Марсалис, недей да…

Но той вече вървеше към колата отзад. Севги се завъртя на седалката, видя го как стига до автомобила, прехвърля се през капака и застава до страничния прозорец на шофьора. Клаксонът млъкна. Марсалис се наведе за миг към прозореца, стори й се, че дори посегна с ръка вътре, но не беше сигурна.

— Ох, мамка му.

Провери пистолета си в кобура и тъкмо се обръщаше да отвори своята врата, когато Марсалис се появи до прозореца й. Тя побърза да го смъкне.

— Какво правеше, по дяволите!?

— Прехвърли се на другата седалка.

— Какво направи току-що?

— Нищо. Прехвърли се на другата седалка, ще включа на ръчно управление.

Тя хвърли още един поглед към колата отзад, но не видя нищо през затъмненото предно стъкло. Отвори уста да спори, после видя, че пак светва зелено, и поклати примирено глава.

— Какво пък.

Марсалис изключи автопилота и подкара агресивно към тясна пролука в перпендикулярното движение. Вмъкна единия преден ъгъл на джипа в пролуката, махна небрежно да благодари на шофьора, когото беше засякъл, а после промуши цялата кола в разширилия се отвор. Изпълзяха още няколко метра, вече част от големия поток, и кръстовището остана зад гърба им. Севги погледна Марсалис — усмихваше се, моля ви се!

— Изкефи ли се?

Той сви рамене.

— Маневрата ми достави известно професионално задоволство.

— Нали уж тръгнахме с кола, за да не привличаме вниманието. Как ще стане това, ако ще предизвикваш сбивания по целия път през града?

— Ертекин, никакво сбиване нямаше. — Той се обърна да я погледне. — Сериозно. Просто казах на онзи тип, че правим всичко по силите си и няма смисъл да надува клаксона.

— И ако той не беше отстъпил?

— Е. — Той се замисли за миг. — Вие, хората, обикновено отстъпвате.

Мина почти още час, докато стигнат до южните предградия и се качат на магистралата за Арекипа. Следобедът вече преваляше във вечер и лампите в сградите от двете страни на шосето светваха и разкриваха миниатюрни моментални снимки от живота на хората вътре. Севги видя момиченце на десетина години, навело се заинтригувано през ръба на отворен преден капак в един автосервиз, докато възрастен мъж с огромни мустаци бърникаше двигателя вътре. Майка, седнала на предните стъпала, пушеше и зяпаше трафика по шосето, три малки деца се въртяха около нея. Млад мъж с костюм се беше облегнал на вратата на магазинче и флиртуваше с продавачката зад щанда. Всяка сцена отминаваше след кратък миг и я оставяше с неприятното чувство, че животът се изнизва между пръстите й като пясък.

В покрайнините спряха пред закусвалня на „Буенос Айрес Бийф Ко“ и си поръчаха пампабугери за навън. Ресторантът за бързо хранене с ярките си светлинки и елегантната модулна конструкция изпъкваше в меката тъмнина като летяща чиния, извършила принудително кацане. Коли със запалени фарове приставаха и отплаваха в приспивен ритъм. Севги спря за миг на връщане към джипа. Горещата храна в плика затопляше гърдите й, а килимът от светлинките на Куско покриваше цялата долина. Чувство за сбогуване се сблъскваше с нещо друго, нещо, от което я болеше, като от онези отминаващи осветени в жълто мигове от чужд живот преди малко. Сети се за Мурад, за Етан, за майка, си, останала някъде в Турция, кой знае къде. Не откриваше обяснение за чувствата си, не откриваше източника на тъпата болка.

„С възрастта би трябвало да си опознала по-добре себе си, Сев.“

„Да бе.“

Марсалис се приближи зад нея и я тупна по рамото.

— Добре ли си?

— Супер — излъга тя.

Върнаха се при джипа и Марсалис се намести зад волана, после включи автопилота. Севги примигна. Етан би карал на ръчно управление, докато очите му не се затвореха от умора.

— Няма ли да караш повече?

— Няма смисъл. Тъмно е, а за разлика от автопилота, аз не говоря езика на повечето тежкотоварни автовози.

Прав беше. Щом се отдалечиха от Куско, автотранспортьорите започнаха да се материализират в мрака, излизаха от депата и складовете в градската периферия. Появяваха се сякаш от нищото, като китове до гребна лодка, без предупреждение, без бялото сияние на фарове откъм гърба, настигаха ги, завихряха тъмния въздух, задържаха се за миг до джипа с високите си стоманени корпуси, които вибрираха и се полюшваха едва видими в мрака, после ги изпреварваха и потъваха в нощта. Системите на джипа-чуруликаха тихо в осветеното от лампичките на таблото купе, разговаряха с всеки от металните китове, разпитваха го, настройваха се според получената информация. Може би си вземаха довиждане и си пожелаваха на добър път.

— Успя ли да свикнеш с това на Марс? — попита го тя. — С машините навсякъде?

Той смръщи чело.