Вариант 13

— Свикнал съм с тях по рождение, точно като всички други. Живеем във века на машините, нали така?

— Мислех, че на Марс…

— Да, всички така мислят. Първосигнална реакция. Машините поддържат живота на всички там или нещо такова. Сигурно е махмурлук от ранните години, преди тераформирането на планетата да набере скорост. Доколкото знам, по онова време дори учените са смятали, че промяната на климата ще отнеме столетия. Сигурно не са си давали сметка как ще се отрази нанотехнологията на сроковете ни. Развитието на технологиите се ускорява и ние цял живот се опитваме да ги настигнем. — Той махна с ръка. — И ето че още не можем да се отърсим от образа на червени скали и херметизирани куполи, все неща отпреди въздухът да стане годен за дишане. Стереотипи като този се променят бавно. Когато си създадат представа за нещо, хората трудно се отказват от нея.

— Самата истина по бели гащи.

Той я погледна мълчаливо и й метна бегла усмивка.

— Така си е. Плюс факта, разбира се, че Марс е много далеч. Не можеш просто така да прескочиш до там, да видиш с очите си какво е и да коригираш представите си. Бая черна празнота има между двете планети, за да я прекосиш с чисто познавателна цел.

При последните думи усмивката му избледня. Севги видя как погледът му се отнася нанякъде, долови в променения му тон разстоянието, за което говореше, и внезапно незнайна врата се отвори някъде с трясък и студът на космоса между световете ги обля.

— Гадно е било, нали? — тихо каза тя. — Там, горе?

Той я стрелна с поглед.

— Доста гадно.

В осветеното от синкавото сияние на таблото купе се възцари тишина. Джипът се движеше плавно през мрака.

— Имаше една жена — каза накрая той. — В едно от криогнездата. Елена Агиере, мисля, че беше от Аржентина. Специалист по обработка на почвата, прибираше се на Земята. Приличаше малко на… на една моя позната. Както й да е, аз свикнах да си говоря с нея. Тоест да й говоря. Започна на майтап, сещаш се, говориш си на глас, за да не откачиш съвсем. Питах я как е минал денят й, такива неща. Дали е открила интересни почвени проби напоследък. Някакви проблеми с нанообработката? После й разказвах аз какво съм правил, шегувах се как ще сритам задниците на онези от земния контрол и спасителния кораб.

Той се изкашля да прочисти гърлото си.

— Работата е там, че след като прекараш известно време сам в нищото, започваш да съзираш несъществуващи схеми и модели. Фактът, че точно ти си прецакан, вече не ти се струва въпрос на случайност. Започваш да се питаш: защо аз? Защо точно ти си станал жертва на една статистически невъзможна повреда в системата? Започваш да си мислиш, че си жертва на злонамерен заговор, че има някой, който контролира цялата тази гадост. — Той изкриви лице. — Това всъщност е религия, нали?

— Не, това определено не е религия. — Гласът й прозвуча някак враждебно.

— Не е ли? — Той сви рамене. — Е, на мен поне това ми беше най-близката среща с религиозно преживяване. Та, както казах, стигаш до етап, когато си сигурен, че там някъде, отвън, има нещо, което се опитва да те прекърши. А ако това е вярно, значи би трябвало да има и нещо друго, един вид противоположна сила, нещо вътре в теб, което може би се опитва да ти помогне. И започнах да го търся, да търся признаци за присъствието му. Модели, както казах. И скоро открих такъв модел — открих, че всеки път, когато спирам при криогнездото на Елена Агиере, когато поглеждам лицето й и си говоря с нея, се чувствам по-добре. Много скоро това усещане еволюира в чувството, че съм защитен, а след това и в увереността, че Елена Агиере е качена на „Фелипе Суза“, за да бди над мен.

— Но тя е била просто… — Севги размаха ръце. — Просто човек, обикновен човек.

— Не съм казвал, че в това има смисъл, Ертекин. Казах, че беше религия.

— Аз пък си мислех, че тринайските са принципно неспособни да изпитват религиозна вяра — захапа го тя.

Етан със сигурност беше неспособен. Добре помнеше незаинтересованото му и отегчено неразбиране всеки път, когато тя се опитваше да подхване темата, все едно е някаква незаконна имигрантка от Джизъсленд, която е позвънила на входната врата и се опитва да му продаде безполезна дрънкулка.

Марсалис гледаше невиждащо синкавите показания върху дисплеите на таблото.

— Да, казват, че не ни е заложено. Нещо във фронталния лоб, същото, заради което сме склонни към неподчинение. Но както казах, там горе стана много гадно. Заседнал си в празния мрак и търсиш намерение там, където има единствено случайност. Чувстваш се безсилен, знаеш, че дали ще живееш, или не зависи от фактори извън твоя контрол. Говориш със спящи хора или със звездите, защото ти изглежда мъничко по-нормално от това да си говориш сам. Не, знам дали са прави за онова в предния лоб на мозъците ни, мога само да кажа, че за една-две седмици на борда на „Фелипе Суза“ се чувствах като вярващ човек.

— И какво се промени?

Той отново вдигна рамене.

— Погледнах през прозореца.

Ново мълчание. Задмина ги поредният автовоз и джипът леко се люшна от разместените въздушни пластове.