Вариант 13

— Така, слушай — почна, възвърнал спокойствието си. — Ако имаме късмет, ще се окажат местни бандити, които си изкарват прехраната, като спират частни автомобили и по някой туристически автобус. Ако е така, значи имаме още няколко минути, преди да разберат какво сме направили. И може би още няколко след това, докато се организират и тръгнат да ни търсят. Не е много, както и да го погледнеш. Така че действаме по учебник, тоест зарязваме джипа и тръгваме да търсим укритие по най-бързия начин.

Севги кимна мълчаливо, устата й внезапно пресъхна. Подготви беретата за стрелба, пак по учебник: премести я в хоризонтална позиция, така че да вижда отчитащия заряда дисплей отстрани. Трийсет и три, и един в дулото. Пистолетите на „Марстех“ стреляха с разширяващи се куршуми, последен писък на технологиите, тънки като молив, точни при далечна стрелба и експлодиращи при попадение. Изкашля се да прочисти гърлото си и вдигна беретата.

— Смяташ, че ще можем да ги прогоним?

Той я погледна. Аварийните светлинки ту го обливаха в червено, ту го скриваха в мрак — червено, черно, червено, черно, червено, черно. Той сведе поглед към лопатата. Разгъна я. После пак погледна Севги, докато ръцете му завъртаха механично дръжката в заключващата посока. Гласът му прозвуча почти нежно:

— Севги, ще се наложи да ги убием.

31.

Бяха седмина.

Не ги виждаше много добре от прикритието си, но и така му стана ясно, че са войници. Поуспокои се — с ударен отряд на фамилията щеше да е много по-напечено. Отприщи мрежата и я усети как плъзва по мускулите му като прилив на ярост. Зрението му се фокусира върху авангарда на групата. Трима. Вървяха един до друг в отсрещното платно, десетина крачки пред пълзящ открит военен джип, в който се возеха другите четирима плюс картечна установка. Джипът беше с изгасени фарове — това поне бяха свършили както трябва, — а тримата отпред вървяха с готови за стрелба пушки в ръце. Крачеха отсечено, напрегнато, нервите им очевидно бяха опънати до скъсване. Тези момчета едва ли бяха по-различни от доверчивите усмихнати войничета, с които беше пътувал пред пет месеца до подготвителния лагер. С малко късмет, щяха да са също толкова млади и неопитни.

Спряха на двайсетина метра от окъпания в пресекваща червена светлина джип на КОЛИН. Казаха си нещо на испански, но бяха твърде далеч и Карл не разбра нито дума. Шосето завиваше в широка дъга и грейналият в червено джип сигурно се виждаше поне от стотина метра, но войниците спряха чак сега, за да обсъдят тактиката си. Карл се усмихна в мрака и стисна здраво дръжката на лопатата. Корозиралият метален ръб на острието докосна лицето му, студен и нащърбен от употреба.

Военният джип се изтегли десетина метра назад. Тримата от авангарда пресякоха разделителната линия между платната, оглеждаха се наляво и надясно като послушни деца. На Карл му се стори, че долавя шум на автовоз, но толкова тихо, че беше невъзможно да се прецени колко е далеч и в коя посока се движи. С изключение на това нищо не нарушаваше покоя на окъпаните в рехава лунна светлина порьозни скали и назъбените планински върхове на заден план. Звезди грееха в небето, ясни почти колкото на Марс. Беше толкова тихо, че се чуваха стъпките на войниците по всемента и буботенето на двигателя на джипа зад тях.

„Цели седем, по дяволите. Боже, дано Ертекин не се огъне.“

Беше я попитал дали знае как се убива с тази нейна матовосива берета, дали е убивала. С надеждата, че ще се разколебае и ще му даде пистолета. Погледът, с който му отвърна, беше достатъчно красноречив. Но така и не беше отговорила на въпроса му.

Тримата войници стигнаха до джипа на КОЛИН. Последните метри ги изминаха странично, с вдигнати пушки. Надникнаха в купето, пробваха да отворят вратите и си размениха изненадани реплики, когато успяха още от първия път. Навряха нервно дулата на пушките в купето. Вече се чуваше какво си казват. Фалшиво безстрашие, което боцкаше през мекия им крайбрежен испански като мръсотия през копринен параван. Типично по младежки.

— Провери отзад, Ернесто.

— Вече проверих, брато. Няма ги, тъпанарите му с тъпанари. Духнали са. Казвах аз на сержанта, че е по-добре да ги сгащим по стария начин. Да включим лампите и да блокираме пътя. Действа безотказно.

— Ти само това знаеш. — Друг глас, от другата страна на джипа. Глас на малко по-зрял мъж. — Това не ти е някой боливийски комунист, дето буни работниците. Това е шибана тринайска, по дяволите. Щеше да мине право през нас, без окото му да мигне.

— Аз оная бяла курветина с него ще я наеба, без окото ми да мигне, като ги настигнем.

Смях.

— Не е бяла бе, Ернесто. Ти не видя ли снимката? Имам една снаха в Баранка, дето е по-бяла от нея.

— Да, ама е от Нуева Йорк. На мене и това ми стига да го дигна.

— Направо ми се повръща от вас, да знаете. Ако ви чуят майките ви какви ги приказвате…

— О, стига бе, Рамон. Какво като си пял в църковния хор? Не видя ли снимките на оня кучка? Циците й са като на Ками Чачапояс. Не ми казвай, че не са ти потекли лигите.

Рамон не каза нищо. Гласът на по-възрастния мъж запълни паузата: