Вариант 13

Грета Юргенс дойде на работа рано. Влачеше крака през пустите, настлани с бял камък дворове в съседство с Пласа де Армас, преди слънцето да се е издигнало толкова, че плочите да заблестят ослепително. Въпреки ранния час беше с тъмни очила, които да филтрират светлината, а походката й беше бавна и уморена като за обеден пек или за жена два пъти по-стара от нея. Не беше с дребни кости, не беше и особено светла, като се имаше, предвид немският произход на предците й, но на фона на двамата яки самоански телохранители, които всеки ден я ескортираха от лимузината до офиса, изглеждаше деликатна и болнава. А когато стигна до закътания двор, където се намираше офисът й, и пристъпи в сянката на надвисналите галерии, цялата се разтресе от тръпки. Октомври беше предупреждение за студен фронт, нахлуващ в кръвта й. Знак за предстоящите тъмни и студени дни.

В Европа сезонният цикъл, спрямо който беше калибриран първоначално метаболизмът й, вече беше навлязъл в есента и бавно наближаваше зимата. „А ти така и не се реши да се подложиш на прекалибриране, нали, Грета?“ Нямаше много вяра в местните провайдъри на услугата — процедурата беше, сложна, стигаше надълбоко, — а не разполагаше със средства и време да се върне в Европа и да го направи там. „Да, а ако трябва да си честна, все не можеш да намериш подходящия момент; или си твърде заета, или твърде депресирана, или спиш, по дяволите“. Стандартното оплакване на повечето хиберноиди — освен очевидните физиологични фактори, хормоналният баланс на хиберноидите водеше до промени в настроенията, чийто интензитет се доближаваше до този при циклофреничното психическо разстройство. През будния сегмент на цикъла тя бълваше енергия като динамо с магнитна тяга, работеше, купуваше, продаваше, живееше на бесни обороти, но винаги беше прекалено заета, прекалено заета и пак прекалено заета, за да си почине или да поспи, или да се тревожи за такива незначителни неща като промени, които да подобрят живота й. А после, когато хормоналният прилив започнеше да утихва и въпросните „незначителни“ неща най-сетне си пробиеха път до предния план на съзнанието й, се явяваха в комплект с толкова огромна умора и чувство на безпомощност пред непреодолимите пречки, че й идеше да се разциври само при мисълта за стъпка от подобен мащаб. „По-добре сега да се наспя, да го оставя за следващия път, а когато дойде пролетта, ще…“

И така до безкрай.

„Злощастен страничен психически ефект — гласеше помпозният текст на доклада «Якобсен» — и донякъде неприятен за засегнатите, но не и проблем, с който тази комисия да се занимава подробно, нито социална заплаха сам по себе си.“

„Донякъде неприятен. Да бе“. Пръстите й с мъка нацелваха последователността от бутони за отваряне на вратата, бавно и тромаво, сякаш не бяха нейни. Самоанците стояха от двете й страни. Исак и Салеси, така се казваха. Членуваха в силовата структура на фамилията още от младежките си години и покрай задълженията си на ескорт бяха усвоили един особен вид дипломация, суров вариант на легендарните английски икономи — никога не биха допуснали грешката да й предложат помощ. Дни наред Грета беше в ужасно настроение, дразнеше се от всякакви дреболии и нервите й бяха опънати до скъсване с приближаващия край на будния й период. Способността й за преценка отслабваше прогресиращо, а социалните й умения почти не функционираха. При нормални обстоятелства отдавна щеше да е предала задълженията си на някой от по-схватливите царедворци на Манко и да е отстъпила пред неотвратимите промени на телесната си химия, които щяха да заменят студа във вените й с опиумна топлина. Отдавна щеше да се е оттеглила в уютния си дом, за да се подготви за предстоящия дълъг сън. При нормални обстоятелства нямаше да…

Той се появи сякаш от нищото.

Грета още беше с очилата си, зрението й мътнееше в ранните часове на деня, а периферното почти липсваше на този късен етап от будния цикъл — нищо чудно, че не разбра какво става. Единственият знак за беда беше звукът от силен удар зад нея. Разкодираната врата вече се отваряше навътре. Усети как огромната лапа на един от телохранителите я удря ниско в кръста и я блъсва през прага. Загуби равновесие и се удари в ръба на едно от бюрата в претъпкания офис, докато се опитваше да проумее какво става.

„Някой ни нападна.“

„Невъзможно!“ Мозъкът й го отхвърли моментално сред прилив от неясни възражения. Манко беше сложил ръка на бандите в Арекипа още преди десетина години, приел беше подчинението на склонните да му го дадат, а останалите беше унищожил до крак. Никой — абсолютно никой — не беше толкова глупав, че да тръгне срещу него. А и дворът, настланият с бели каменни плочи двор, беше пуст, когато дойдоха.

Звукът, който беше чула преди малко, прозвуча отново в главата й. Необичаен прилив на адреналин подпали кръвта й, когато го разпозна.

Някой беше скочил от павираната алея, спускаща се над къщата с галериите; скочил беше от височина пет метра, право върху един от ескортиращите я телохранители. А сега беше отвън и довършваше работата си…