Вариант 13

Исак връхлетя като товарен кораб върху страничната каса на вратата и бавно се свлече надолу. Косата му беше напоена с кръв, кръв се стичаше и между очите му. Направи опит да се изправи, потръпна конвулсивно и се стовари тежко на земята.

На прага зад него нечий черен силует спираше набъбващия блясък на утринното слънце. Нещо разбърка заблатената й кръв, някакъв дълбок пристъп на инстинктивен страх, предшестващ фактите.

— Добрутро, Грета. Май не очакваше да ме видиш, а?

— Марсалис — изсъска тя, изстъргала малко темперамент от резервите си. — Какво правиш тук, по дяволите?

Той влезе предпазливо в офиса, заобиколи с котешка грация и бдителен кос поглед едрото тяло на Исак. През отворената врата зад него се виждаше Салеси, проснат неподвижно върху белите плочи на двора като изхвърлен на брега кит. А от Марсалис не личеше и косъм да е паднал, дори дишането му не беше учестено. Стоеше на една ръка разстояние от нея и я гледаше безразлично.

— Тази нощ спах зле, Грета. На твое място бих взел това предвид.

— Не ме е страх от тебе.

Той, изглежда, разбра, че не го лъже, и се подсмихна.

— Сигурно. И двамата сме членове на един и същ изродски клуб, нали? Сите чудовища заедно.

— Ще те попитам още веднъж. — Отстъпи от ръба на бюрото и изпъна рамене. — Какво правиш, по дяволите?

— Бих могъл да попитам същото Манко. Виж, опитвах се да запазя вежливия тон. Няколко бързи въпроса и щях да ви се махна завинаги от главата. Без никой да пострада. Такива ми бяха намеренията, обаче…

— Не винаги получаваме онова, което искаме, Марсалис. Майка ти не те ли е научила на това?

— Да. Освен това ми казваше, че е невъзпитано да се прекъсва. — Посегна мълниеносно и очилата й изчезнаха — от нейния нос в неговата ръка. Зрението й съвсем се заблати. — Както казвах, Грета, щях да ви се махна от главите само срещу няколко отговора. Вместо това снощи, докато пътувах насам, за да говоря с теб, някой прати банда от прославените ви войничета да ме изчезнат набързо.

Тя примигна енергично с надежда да проясни зрението си. Успя само да раздразни очите си и изруга наум, когато усети, че по страните й се стичат сълзи.

— Жалко, че не са успели.

— Е, трудно се намират свестни помощници напоследък. Въпросът, Грета, е кого според теб трябва да държа отговорен за случката?

Тя килна глава, за да погледне покрай него към свлечения до вратата охранител.

— Като гледам, май вече си стигнал сам до отговора.

— Бъркаш необходимостта с целта. Твоите островитянски приятелчета едва ли биха посрещнали охотно идеята да седнем и да си поприказваме като приятели.

Тя срещна погледа му.

— Нещо не виждам да съм седнала.

За миг двамата се гледаха втренчено. После той сви рамене и метна очилата й на бюрото. Кимна към стола зад него.

— Заповядай, седни.

Тя заобиколи бюрото и седна. При вратата Исак се размърда и тръсна замаяно глава. Марсалис погледна натам, после погледна отново към Грета, вдигна й предупредително пръст и тръгна към самоанеца. Исак изръмжа, изплю кървава храчка и вдигна невярващ и пълен с гняв поглед към чернокожия мъж. Изпъна ръце покрай тялото си с длани на пода.

— Ако станеш — безстрастно го уведоми Марсалис, — ще те убия.

Самоанецът сякаш не го чу. Ръцете му се свиха в лактите, устата му се разтегна в грозна усмивка.

— Исак, той не се шегува. — Грета се наведе през бюрото. — Той е тринайска. Изрод. Стой си там и кротувай. Мога да се оправя с него.

Марсалис я стрелна с поглед.

— Много мило от твоя страна.

— Майната ти, Марсалис. Някои от нас притежават чувство за лоялност, което не може да се купи с пари. — Внезапна, широка, неспасяема прозявка. — Но това ти не можеш да го разбереш.

— Май ти е време за лягане, а?

— Върви по дяволите. Щом искаш да питаш, питай. А после се махай оттук.

— Днес говорила ли си с Манко?

— Не.

Той приседна на ръба на бюрото.

— А вчера?

— Преди да се срещне с теб. След това не съм.

— Защо е прибягнал до услугите на армията, вместо да прати някой талант от фамилията?

— Не можеш да си сигурен, че е той.

— Беше на крачка да ми скочи още горе, при Саксайхуаман. Определено мисля, че е той.

— Нямаш ли си други врагове?

— Разбрахме се, че аз ще задавам въпросите.

Тя сви рамене и зачака.

— Манко има ли някакви интереси в Джизъсленд?

— За които да знам ли? Не.

— В Ръба?

— Не.

— Негов братовчед е лежал във Флорида. Изглежда, е имал яке като моето. За това знаеш ли нещо?

— Не.

— С контрабанда на медицински технологии занимавате ли се?

Тя се пребори с поредната прозявка.

— Ако е изгодно.

— Да си чувала за един тип — Еди Танака?

— Не.

— Тексасец. Дребен мошеник.

— Казах не.

— А за Джаспър Уитлок?

— Не.

— Тони Монтес?

— Не.

— Алън Мерин?

Тя вдигна с раздразнение ръце.

— Марсалис, какво е това, по дяволите? Да ти приличам на Шанън Дукур от „Безследно“? Ние не сме агенция за издирване на изчезнали лица все пак.

— Значи не познаваш Мерин?

— Никога не съм чувала за него.

— А за Юлисис Уорд?

Тя се облегна назад и въздъхна.

— Не.

— Манко добре ли се отнася с теб, Грета?

Тя кипна отново, този път сериозно.

— Това не ти влиза в шибаната работа, ясно?