Вариант 13

Карл кимна. Откакто си тръгнаха от болницата, мислите му препускаха с адреналинова яснота, която приличаше на ефекта от мощна доза синаптик. Севги вече я нямаше, той беше прибрал спомена за нея на сигурно място в главата си, където можеше да я потърси при нужда от допълнителна доза гняв, и в отсъствието й го беше изпълнила ведростта на ясно зададената цел. Анализира от разстояние веригата от асоциации, довела го до Ферер, и съзря ъгъла, който му трябваше.

— Нортън.

Служителят на КОЛИН само изгрухтя.

— Много ли ще ти е трудно да се добереш до нелицензирано марстехско оборудване?

В северните покрайнини на Чайнатаун, повече или по-малко наслуки, избра скромно магазинче със семплия надпис „Чист телефон“, изографисан с лепящи се зелени лазерни букви върху витрината. Влезе, купи си пакет телефони-еднодневки, излезе на студения вечерен въздух и изведнъж се почувства съвсем сам. Докато бе в магазина, незнайно как всички си бяха намерили неотложни причини да се махнат от улицата. Притисна го силно усещане за нереалност и внезапен подтик на свой ред да се махне, да влезе пак в магазинчето и да провери дали продавачката също не е изчезнала, или пък е отстъпила мястото си зад щанда на Елена Агиере.

Направи физиономия и се огледа, откри Телеграфния хълм и щръкналата Койт Тауър на хоризонта. Тръгна натам. Пушливата привечерна светлина отслабваше и ширналият се град започна да примигва като коледна елха. Стигна до Колумб Авеню и градът изведнъж се съживи отново. Сълзи свистяха край него и в двете посоки, приглушеният напев на двигателите им запълни тишината. Той се смеси с други хора на кръстовището, зачака с тях пролука в трафика, забърза с тях, когато пролуката се отвори, и всички заедно пресякоха към площад „Вашингтон“. Тук имаше повече живот, повече живи хора. В средата на тревната площ тъкмо започваше мач по софтбол, под дърветата вървяха хора на път за вкъщи. Висок кльощав мъж в окъсани черни дрехи го спря и протегна към него просешка паничка, ръцете му се тресяха спазматично. На ризата му беше закачен с карфица надпис на китайски. Карл му хвърли един стандартен за случая поглед от типа „я ми се разкарай от пътя“, но без успех.

— Берлиунт — каза мъжът с хрипкав глас, като току тикаше паничката към него. — Берлиунт.

От изопнатото и сухо като пергамент лице го гледаха хлътнали очи. Карл потисна с усилие гнева си, който и без това си търсеше повод да изскочи на светло.

— Не те разбирам — безстрастно каза той на просяка и забучи пръст в китайския надпис. — Не мога да прочета това.

— Берлиунт. Куту теб. Трява неро.

Очите бяха тъмни и интелигентни, но се стрелкаха непрестанно. Все едно те гледа птица. Паничката пак се появи под носа му.

— Берлиунт. Шерна лабо…ия.

И Карл разбра, и разбирането беше като студена вода във врата му, като докосването на Елена Агиере. Мъжът кимна. Доловил беше промяната.

— Да. Шерна лабо…ия. Верлиунт. Куту теб.

Смразен изневиделица, объркан до дъното на душата си, Карл бръкна в джоба си и измъкна първата попаднала му банкнота. Пусна я в паничката, без да поглежда стойността й. После си тръгна бързо, право към възвишението на Телеграфния хълм. На излизане от парка погледна назад и видя, че мъжът го гледа, застанал в странна поза с вдигната неподвижно ръка като полусъживено плашило. Карл поклати глава, без да знае какво отрича, и избяга към кулата.

Стигна до върха на хълма, останал без дъх от бързото изкачване.

Кулата беше затворена и наоколо почти нямаше хора, с изключение на двама влюбени, които се бяха облегнали прегърнати на ниската панорамна стена с изглед към морето. Карл ги изгледа за миг, запита се дали в техните очи не изглежда като плашило. Присъствието му смути влюбените и след малко момичето затегли приятеля си към стълбите на изхода. Момчето беше атлетично, високо и красиво с бледата хубост на северняците и отначало не искаше да си тръгва. Погледна назад към Карл, сините му очи излъчваха напрежение. Карл се съсредоточи върху задачата да не го убие.

После момичето се наведе и прошепна нещо в ухото на момчето, то отстъпи със сумтене и двамата най-сетне си тръгнаха.

Някъде вътре в Карл нещо прещрака и се счупи като лед в чаша.

Застана до стената и плъзна поглед по водната шир. Светлинки примигваха празнично по дължината на моста, по отсрещния бряг, комплексът Алкатрас грееше. Севги беше във всичко това, в хиляди спомени, от които Карл нямаше нужда. Издиша шумно през носа, извади един от телефоните и набра номер, който не беше вярвал, че ще набере някога пак.

— Братство Сигма — обяви жизнерадостен глас. — Обаждате се по никое време, така че оставете съобщение и гледайте да си струва, по дяволите.

— Дани? Искам да говоря с Гватемалеца.

Гласът мина в горна октава, подигравателно.

— Гватемалеца спи, шибаняко. Обади се в работно време, ясно?

— Дани, а сега ме слушай много внимателно. Ако не отидеш да събудиш Гватемалеца моментално, ще затворя. И когато той разбере, че на своя глава си решил за какво си струва да го будиш и за какво не, ще те прати за подарък на арийците, това ти го гарантирам.