Вариант 13

Скалната стена на изградената му с толкова труд хипотеза се взриви като при злополука в каменоломна. Експлодира, отломките се издигнаха в рехавия марсиански въздух, последва ги нарастващ рев и трясък, накрая камъните заваляха обратно и вдигнаха прах до небето. И Карл за миг зърна новото скално лице, разкрило се отзад, новата повърхност, излязла на бял свят след взрива.

Лицето на Онбекенд.

Чертите, които му се бяха сторили смътно познати, увереността, че не ги вижда за пръв път, че е виждал Онбекенд и преди, или най-малкото някой, който много прилича на него.

Думите на Ровайо блеснаха в главата му: „Онбекенд сигурно се е бил намазал целият.“.

„Така си беше. Светлината направо се отразяваше в косата му, така се беше наплескал с гел. Нищо чудно, че криминалистите ви не са открили негов генетичен материал.“

„Да. Което ме кара да се питам защо и Мерин не е прибягвал до същото, вместо да оставя следи навсякъде.“

Необозримите размери на конспирацията надвиснаха заплашително над него.

„Има данни — беше му казала Севги в деня, когато се видяха за пръв път, — които поставят този тип в зони на бойни действия, отдалечени на стотици километри, в рамките на един ден; разкази на очевидци, че е получил рани, които не фигурират в никакви медицински архиви, някои толкова тежки, че няма начин да е оцелял. Дори и за дейността му в Южна Америка не можем да сме напълно сигурни, защото се застъпва с други. Бил е в Таджикистан; не, не е бил, тогава още е бил в Боливия; изпратен бил сам, не, командвал поборнически взвод в град Кувейт.“

Идиотският модел на убийствата. Смърт в околностите на Залива, после в Тексас и още по-далеч, после обратно в Ръба и хайде отначало, макар да са минали месеци. Никакъв смисъл нямаше в тези скокове напред-назад, освен ако…

Освен ако…

— Онбекенд — през свито гърло каза той. — Познаваш ли го?

— Чувала съм това име. — Устните й потрепнаха развеселено. — Но то означава…

— Знам какво означава. Работиш ли с човек с това име?

— Не. Работех с един тип на име Емил Ночера, както и с Юлисис Уорд, преди Мерин да се отприщи генетично и да заколи и двамата. След това използвах Скоти като охрана по пътя и се свързах с този-онзи.

— С кого?

— С този-онзи. Не виждам причина да ти съобщавам имената им. Дребни риби, по периферията. Един вид ятаци на територията на Ръба, наети от хората, които наеха и мен.

Карл си спомни момчето с мачетето и откаченото му религиозно бръщолевене.

— Пробутала си на Осбърн някаква история за мен, нали?

— Не пряко. — Рен изведнъж му се стори уморена. — Казах му, че Мерин е… как му се казваше на това… Второто пришествие? Христос, който се е върнал и се крие, защото го дебне черен човек и иска да му стори зло. Миш-маш, признавам, забърках го от малкото, което знаех за джизъслендската идеология, и от бръщолевенето на самия Осбърн.

„Прилича на Христос — беше казал самият той, когато видя снимката на Мерин в досието му. — Направо е като излязъл от Религиозния сателитен канал.“

Карл кимна и каза:

— Не се и съмнявам, че е подействало.

— Е, да. Джизъслендци, какво да ги правиш. Иначе изглеждаше добро момче, но нали знаеш какво правят с мозъка ти старомодните религии. Не беше трудно да му пробутам идеята; в Републиката всеки втори живее с, мисълта, че Спасителят утре-вдругиден ще се появи. Биха дали дясната си ръка за роля в театрото. — Вдигна съвършено рамене. — Плюс това Скоти си беше паднал здравата по мен, имаше и сътресение на мозъка, след като Мерин го фрасна по главата при Уорд. Бедното дете нямаше никакъв шанс.

— И аз се оказах черният човек.

Тя направи физиономия.

— Ами да, появи се и пасна идеално на образа.

— Разкажи ми малко повече. — Карл разрови отново спомените си за спречкването в мола през онази нощ. — Значи не си го пратила ти след мен?

— Не, идеята си е била изцяло негова. — В тона й се прокрадна горчивина. — Измъдрил го е сам, а аз не бях наблизо, за да го спра. Ако не беше той, можехме всички да се измъкнем без много шум, докато ССР се опитваше да блокира платформата.

— Имаш ли някаква представа защо са ти поръчали да охраняваш Мерин?

— Никаква. Аз съм наемник и нищо повече. Уведомиха ме, че пристига, корабът щял да цопне в океана, а Уорд имал задачата да прибере пътника. Моята беше да го опазя жив и здрав няколко месеца, защото щял да им потрябва на по-късен етап. По план трябваше да го държим в офисите на Уорд, но Мерин очевидно си беше създал проблели с доверието след случилото се на „Хоркан“.

— Да. Разбираемо е. А ти как успя да го усмириш?

— Първоначално ли? — Рен се ухили. — С нинджуцу.

— А след това?

Широката усмивка се задържа на лицето й.

— Ти как мислиш?

— Сериозно? И с двамата? И с Осбърн, и с Мерин? Не ще да ти е било лесно.

Поредното изящно помръдване на раменете под сивата материя на якето.

— Като „дева“ на Христос можех да правя каквото си поискам. Или поне Скоти си го втълпяваше сам, защото така му е отървало. Може би точно затова е откачил, когато ти се появи на сцената. Кой знае?

— А Мерин?