Вариант 13

— Е, според мен той така и не дойде напълно на себе си след пътуването с „Гордостта на Хоркан“. Бях се подготвила за обичайната арогантност на тринайските, докато го чаках да пристигне. — Тя поклати глава. — Нямаше и помен от нея. Не беше чак прекършен, но и не съзнаваше напълно какво става, така мисля. Втълпих му в главата, че ако не си натиска парцалите, ще му отиде прикритието, и той явно беше достатъчно с ума си да разбере поне това. Все пак е бил обучен за операции под прикритие, нали?

— Да. Имал е и боен опит освен другото.

— Е, значи е имал нещо, за което да се хване.

Карл усети как последователността на битката изскача отново в главата му. Тромавото таниндо, халтавите, недотам целенасочени движения, недостатъчната сила в ударите. Сякаш Мерин още беше на Марс и се биеше при по-слаба гравитация. Сякаш така и не се беше прибирал у дома.

— Е, а ти имаш ли боен опит? — попита той.

— Не точно.

— Не точно, а? — Карл погледна през залива към отсрещния бряг. Отблясъците почти бяха угаснали. — Коя, по дяволите, си ти, Рен?

— В случая това е без значение.

— Не мисля.

Тя го погледна в очите на слабата светлина, после махна небрежно.

— Просто наемник.

— Просто наемник. Как не. С умения по нинджуцу, достатъчни да свалят бивш Поборник. Имаш още един опит. Коя си ти?

— Виж, просто е. Забрави за уменията, които съм усвоила тук-там из Ръба. Наеха ме за бавачка тук, в Калифорния, защото това ми е работата. Изпълних задачата си — оправих кашата, когато Мерин откачи, след което успях и да го покрия. А после, когато пак стана напечено, шибаният ми клиент ме отряза. И сега търся разплата.

— Мислех, че си дошла, за да помогнеш.

— Така е. Разплатата ми е да ти предам хората, които ме отрязаха.

— Не ми звучи убедително.

— Съжалявам, но ще трябва да се задоволиш с това.

— Тогава върви да пробуташ информацията си на някой друг.

Обърна й гръб и се подпря на лакти на панорамната стена. Впери поглед в светлинните по другия бряг, постара се да не мисли за Истанбул и се провали. Като се изключеха някои специфични разлики, двата града имаха обща същност, от която нямаше как да избягаш. И двата носеха товара на същата дестилирана мечта от крайбрежие, хълмове и мостове, същата омара на напечения от слънцето въздух и врявата денем, същите отблясъци във водата вечер, когато фериботите кръстосваха в сумрака, същия трафик, ливнал се във вени от червени и златисти светлинки по мостовете и обсипаните с улични лампи градски артерии. Особената атмосфера на Истанбул я имаше и тук — и затъкваше болезнено гърлото му.

Чу стъпките й зад себе си. Стъпки по всемента, скъсяващи разстоянието. Продължи да гледа към потрепващите светлинки.

— Малко сме небрежни тази вечер, а? — Опря ръце на стената, имитираше неговата поза, само на метър, отляво.

Той вдигна рамене, без да я поглежда.

— Реших, че ако искаш да ми пробуташ някаква информация, няма да ти е от полза да ме очистиш. Ако това ти беше намерението, щеше да се пробваш в самото начало.

— Добър анализ. И все пак си е излишен риск.

— В момента нямам нищо против излишните рискове.

— Да, само дето си странно претенциозен към източниците си на информация. Нещо против да ми кажеш защо?

Той й хвърли кос поглед.

— Например, защото ти вярвам толкова, колкото на джизъслендски проповедник в компанията на девойче от църковния хор? Предлагаш ми нещо, което прилича на половин решение, Рен. А дори и то не се връзва с онова, което вече знам. Лично на мен ми мирише на диверсия, отвличане на вниманието. Искаш да ти повярвам, че наистина си готова да предадеш шефа си? Тогава ми кажи коя си.

Тишина. Градът дишаше. Отразените светлинни трептяха по водата.

— Като теб съм — каза накрая тя.

— Ти си вариант?

Рен примижа, вперила поглед в ръба на протегната си длан.

— Точно така. Продукт на черната лаборатория „Харбин“. Само най-доброто.

— Значи си един вид бонобо?

— Не, не съм никакво шибано бонобо! — В повишения й глас имаше поне няколко грама искрен гняв. — Правих секс с Мерин и Скоти, защото го изискваше задачата ми, а не защото са ми потекли лигите.

— Да ти кажа ли нещо? — Постара се гласът му да прозвучи спокойно и презрително, макар да не знаеше защо продължава да я притиска, освен че следваше смътния си интуитивен подтик да подхрани гнева й и да наруши равновесието й. — Истинските женски бонобоси, шимпанзетата-пигмеи в Африка, сещаш ли се? И те това правят през повечето време. Чукат се с мъжкарите, за да ги успокояват и така да поддържат реда. Май и това може мине в графата „изисквания за успешно изпълнена задача“, от социална гледна точка поне.

Тя се отблъсна от парапета и се обърна към него.

— Аз съм шибана тринайска, Марсалис. Тринайска, точно като теб. Разбра ли?

— Глупости. Никога не са създавали жени тринайски.

— Да бе. Повтаряй си го, щом те успокоява.

Стоеше на метър от него и Карл я видя как овладява гнева си, прогонва го от стойката си и го прибира обратно в отредената му ниша. Полази го неканена тръпка на другарско съпричастие. Рен отново се опря на стената и каза спокойно и дружелюбно: