Вариант 13

— Том, номинацията ми за генерален секретар е сигурна. Въпросът е решен на всички важни нива. Догодина ще поема поста, ако ме оставите жив. — Вдигна слепените си длани, почти като в молитва. — Не разбирате ли, че именно това се опитвах да запазя? Мислите, че съм бранел единствено личните си интереси? Не е така, моля ви да ми повярвате. Посветих последните шест години от живота си на опити да постигна сближаване между Колониалната инициатива и ООН. Да постигна компромис по отношение на марсианските закони и някакво сътрудничество в управлението. Да озаптя корпоративната алчност и да я впрегна в европейски социален модел. Да сваля бариерите между нас и китайците, вместо да строя стени и огради. Направих всичко това с надеждата, че има и друг начин, че не е задължително да пренасяме безумствата на изолирания си, изграден от национални държави планетарен дом и на първия нов свят, до който достигнахме, че не е задължително да изграждаме на нова сметка същата глупава и пълна с омраза обществена структура.

Лицето му се беше зачервило и живнало, страстта за кратко му придаде вид на здрав човек. Карл гледаше директора на КОЛИН, както се гледа живо насекомо зад стъклена витрина. „Елате да видите човеците. Вижте как патриархът на стадото оправдава своите действия пред себе си и пред останалите.“

— Още една година — напрегнато каза Ортис. — Само това ми трябва и ще мога да продължа мисията си от другата страна на оградата. Ще преструктурирам общото събрание, ще наложа реформи, ще заложа перспективи за развитие, стъпили на работата, която свърших тук, в КОЛИН. Ето това поставиха под заплаха с глупавото си дребно изнудване от миналото — не някакви бързи пари, които можех да дръпна от корпоративна сметка, сума по-малка от тази за елеватор на нанокула. Не затова го направих. Направих го заради бъдещето, с надежда за бъдещето. Не си ли струва това жертвите? В крайна сметка ставаше въпрос за неколцина износени, фалшифицирани хора, уморени мъже и жени, които се крият от собственото си кърваво минало, противопоставени на надеждата за едно по-добро бъдеще.

Карл си помисли за Лола Монтес, представи си я как хвърля срещу Онбекенд ръждясалите останки от бойните си умения, а после се примирява и умира, за да опази децата и съпруга си от тринайската. Зачуди се дали е мислела за димящите руини на Уайоминг, докато е стояла и е чакала куршума, или само за децата, които няма да види повече.

Зачуди се какви ли мисли ще занимават него, когато му дойде времето.

Елена Агиере, която шепне в ухото му.

Покоят, който го изпълва постепенно…

— Дрънкаш глупости, Ортис. — Дрезгавият глас на Нортън го измъкна от блатото на собствените му мисли. — Не си имал нищо против тези мъже и жени, когато си ги използвал в „Отклик Скорпион“.

— Да, така е, Том. Но тогава времената бяха различни — каза Ортис с леко писклив, но иначе убедителен глас. Отстояваше позицията си и се надяваше на успех. — Сигурен съм, че и ти ги помниш. А в онези години същите тези мъже и жени с радост биха жертвали живота си за каузите, които аз преследвам сега, защото и те като мен вярваха в едно по-добро бъдеще.

Нортън се наведе, лицето му бе разкривено от ярост. Стисна облегалките на инвалидната количка и я бутна половин метър назад, преди автоматичните спирачки да се задействат. И се разкрещя на шефа си:

— По-добро бъдеще ли? — От устата му хвърчеше слюнка. — И какво по-точно щеше да е това ваше светло бъдеще, копеле с копеле? Тайни операции в чужди страни? Корумпирани корпоративни практики? Генетичен концентрационен лагер в Уайоминг?

Карл го дръпна назад.

— Успокой се, Том. Не сме дошли за това.

Ала силата вече се беше оттекла от лицето на Ортис, като пламъче на свещ, угасено от гнева на Нортън. Сега в инвалидната количка седеше един болен стар човек и клатеше уморено глава.

— Аз… тогава бях… бях млад. Глупав. Нямам оправдание. Но навремето вярвах, че постъпваме правилно. Трябва да разберете какво беше тогава. Западният свят изоставаше катастрофално, неспособен да реши цивилизационната си дилема, разкъсван между необходимостта от генетични изследвания и моралните предразсъдъци, породени от паниката и невежеството. Китай провеждаше изследванията, които трябваше да се провеждат в нашите университети и технологични институти. И все още е така. — Ортис премести погледа си върху Карл и отново се оживи. — На Марс има бъдеще, господин Марсалис, но не бъдещето на чистата човешка раса, както го разбират АГЛОН и „Якобсен“. Вие сте били там, знаете какво е. Няма как да минем без варианти на Марс, ще ни се наложи всички да станем поне в някаква степен варианти, ако искаме да останем там. Китайците го разбират, затова и не прекратиха програмите си. Аз просто се опитвах да изравня налягането, така че когато експлозията, осъзнаването, най-сетне стане факт, обществото ни да не бъде издухано в пета глуха.

Карл кимна.

— Разбирам. Да се върнем на Онбекенд.

— Не ми вярвате, така ли?