Вариант 13

„Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш впоследствие. Такава е играта, момче, другото са празни приказки.“

Посегна с лявата си ръка. Намести мрежата върху тялото на хиберноида, издърпа я леко над едното рамо, където бледата кожа се беше оголила.

После се върна при вратата и изключи бялото осветление, защото имаше чувството, че ослепява от него. Постоя малко в мекото оранжево сияние, огледа се нервно, с усещането, че някой го наблюдава отблизо, после излезе и затвори тихо вратата.

Тръгна по галерията на втория етаж, проверяваше вратите, накрая откри тъмно помещение без прозорци с характерното ухание на женска баня. Влезе, докосна панела за осветлението и познатата му бяла светлина се ливна по пастелните плочки. Собственото му лице го стресна от голямо кръгло огледало на едната стена — белилото се беше разтекло на струйки от потта, бе разкрило тъмната кожа отдолу; очите му приличаха на черна вода в дъното на варосани кладенци. „Боже, нищо чудно, че момчетата при моста си изкараха акъла“. Май трябваше да благодари на Кармен Рен за идеята.

Където и да беше тя в момента.

Зачуди се разсеяно дали Рен ще успее да запази преднината си пред преживните и Агенцията, Както го беше правила досега. Зачуди се дали растящото в утробата й дете ще се появи живо и здраво на белия свят и какво ще стане след това. До какво ще трябва да прибегне Рен, за да го защити.

Спомни си очите й при кулата, как го беше принудила да отстъпи само със силата на погледа си, и онзи всепоглъщащ стремеж към оцеляване, който се излъчваше от нея на вълни. Нелоши карти, с които да играеш. Май нейните шансове бяха по-добри от тези на повечето тринайски от мъжки пол.

Но най-вече беше доволен, че няма да възложат на него залавянето й.

В едно чекмедже до мивката намери капсули, които му бяха познати — кодеин с комбинация с модифициран кофеин за по-бързо действие. Щеше да свърши работа за болката в ребрата му. Пусна вода от инфрачервените кранове над широката плитка мраморна мивка под огледалото, насапуниса ръцете си и се зае да измие бялата гадория от лицето си. След това пъхна глава под крана и остави водата да тече по косата и тила му. Взе една от хавлиените кърпи на Грета Юргенс, сгънати прилежно на рафтче до мивката, избърса се, погледна се отново в огледалото и този път не се изплаши толкова.

„Да видим дали ще можеш да изплашиш Онбекенд.“

Схруска една кодеинова капсула, обра с език полепналото по зъбите и отпи вода от крана. Погледна се още веднъж в огледалото, сякаш можеше да получи някакъв полезен съвет от отражението си, после сви рамене и изключи осветлението.

Слезе на долния етаж да чака.

— Не е необходимо да го правиш — каза Нортън.

Карл мина покрай него, обикаляше масата в търсене на най-добрия ъгъл.

— Напротив.

— Това няма да я върне.

Спря се на дълъг удар.

— Този спор го водихме вече.

— За Бога, Марсалис, не искам да споря с теб. Опитвам се да те вразумя, защото това твоето си е чисто самоубийство. Виж, в събота е погребението на Севги. Мога да те прекарам през имиграционния контрол на Съюза и да те увардя от полицията, докато свърши. Защо не дойдеш?

— Защото това също няма да я върне, нали така?

Нортън въздъхна.

— Севги не би искала да правиш това, Марсалис.

— Нортън, нямаш си представа какво би искала Севги, уверявам те. — Удари с щеката, но ъгълът излезе твърде малък и топката пропусна джоба. — Същото важи и за мен.

— Тогава защо ще ходиш в Перу?

— Защото веднъж един човек ми каза, че ключът да живееш в мир със стореното е да правиш само онова, с мисълта за което ще можеш да живееш. А аз няма да мога да живея с мисълта, че Севги е мъртва, а Онбекенд се разхожда на воля по белия свят.

Карл опря ръце на ръба и кимна към сложната подредба на топките върху билярдната маса.

— Твой ред е — каза. — Да те видим сега.

54.

Кодеинът подейства бързо и болката се стопи, заместена от леко гадене, а после и от смътно чувство за благоденствие, от което нямаше нужда. Обикаляше долния етаж на хижата, преценяваше ъглите за стрелба и обмисляше без особено желание възможностите за отбрана. Поигра си с натрупаните на барплота оръжия, но и това не му се стори особено интересно. Нещо му пречеше.

Намери си местенце, където да седне и да вижда каньона чак до хаотично струпаните планински възвишения отвъд. Слънчевата светлина разсичаше ридовете и подпалваше въздуха в нереални оттенъци. И сякаш това беше чакала, Севги Ертекин дойде в мислите му.