Вариант 13

Заобиколи масата и седна до Нортън, който досега само седеше с протегнати крака и гледаше мрачно. Посочи с палец вратата на килията, която нарочно бяха оставили отворена.

— Излезеш ли оттук, Суерте, имаш магистрала с две посоки. Едната води на запад към Свободното пристанище, другата води обратно на изток към Джизъсленд и присъда за нелегално преминаване на границата. Ти избираш в коя от двете посоки да тръгнеш.

— Кои сте вие бе, хора? — попита Ферер.

Нортън погледна многозначително Карл, наведе се напред и се изкашля.

— Ние сме твоите добри, феи, Ферер. Учуден съм, че не ни позна.

— Да, просто искаме да изпълним всичките ти желания.

— Виж, тази самоличност я брой пропаднала. — Нортън махна към плота на масата и документите, които бяха взели от Ферер. — Карлтън Гарсия. ССР са те пуснали за издирване, под това име от Сан Диего до Ванкувър и обратно. Дори да не те бяхме хванали тук, максимум след три дни на територията на Ръба щеше да сгафиш нещо и или да те арестуват, или да паднеш в ръчичките на някой местен престъпен бос, който да те експлоатира по петнайсет часа тежък труд на ден и дори да очаква благодарност.

Карл се ухили заплашително.

— За това ли си мечтаеше, когато реши да прехвърлиш границата, Суерте?

— Вървете на запад, младежи, вървете на запад — театрално призова Нортън. — Но вървете с пари в джоба и добре фалшифицирани документи.

— А ние ще ти дадем и двете — каза Карл. — Заедно с автобусен билет до Свободното пристанище. Искаме само да ни отговориш на няколко въпроса за братовчед си Манко Бамбарен.

— Чакай, чакай! — Суерте Ферер залепи гръб за облегалката на стола и размаха ръце. — Не знам нищо за нещата на Манко, нищо не са ми казвали. Почти не съм се връщал там, да ми се събират година-две с прекъсвания, не повече.

Карл и Нортън се спогледаха отново. Карл въздъхна и каза:

— Жалко.

— Да. — Нортън понечи да стане. — Ще кажем на момчетата от имиграционните да не те бият много, преди да те върнат в Джизъсленд.

— Дано ти е харесал краткият престой в страната на възможностите.

— Чакайте бе! Чакайте, казах!

Зимното леговище на Грета Юргенс бе двуетажна хижа, вградена в скална стена на трийсетина метра от речния бряг. След като се отделеше от реката, пътечката стигаше до открита площ с дръгливи шубраци, заобикаляше някакви оронени от времето скали и постепенно изчезваше в храсталака на десетина крачки от входната врата. Прозорците на втория етаж бяха с охранителни капаци от въглеродни влакна. На долния етаж обаче зад широкия панорамен прозорец цареше оживление. През вратата влизаха и излизаха мъже с оръжия в ръце. Карл преброи петима, преди да хлътне назад в укритието си. Нито един не беше с уебларна предпазна жилетка, каквато носеха другарите им при реката. Единият, по-възрастен и очевидно отговорник на групата, вече говореше по телефона в очакване на заповеди. Карл клечеше вдясно от пътеката до снишаващата се скална стена — висока малко повече от метър — и слушаше доклада за появата си.

— Май е цял взвод, по дяволите! — Паниката в гласа на мъжа се долавяше ясно въпреки разстоянието и постоянния фонов шум откъм реката. — Не мога да се свържа с Лучо и Мигел при моста. Тук се появи някакво шибано муле, самарът му сякаш е гръмнал или нещо такова. Не знам дали…

Пауза.

— Добре, но гледайте да побързате. — И вик настрани:

— Ей, идиоти, сложете си жилетките бе!

„По дяволите!“

„Е, не е като да не си го очаквал.“

Тръгна напред, преметнал през врата си и прикрепил към лепката на бедрото харпуна както преди; стискаше глока с две ръце на височината на главата си, все едно носеше икона на религиозно шествие.

Забелязаха го чак на третия метър; измина още два, докато се сетят, че не е от техните. Карл отложи стрелбата до последния възможен момент, за да не хаби излишно мунициите. Но когато онези се развикаха и наизвадиха оръжия, натисна спусъка и пистолетът подскочи в ръцете му като невъзпитано кутре. Той продължи напред със същата бърза крачка, в права линия към мъжете, решен всеки изстрел да попада в целта.