Вариант 13

Новината за смъртта на сержанта от нюйоркското полицейско управление Ейми Уестхоф се беше появила с големи букви тук-там по вестниците, но Нортън едва ли разполагаше с достатъчно време и енергия да проследи евентуалната връзка на убитата със Севги Ертекин. Четири години бяха много време, а и Карл беше сигурен, че е покрил следите си добре. Беше взел предохранителни мерки, когато й се обади, а собственото й чувство за вина беше свършило повечето работа.

— Честно казано — измърмори умърлушено Нортън, — повече ме притесняват онези от „Вейл Корнел“. Там са вложени сериозни средства, има хора със сериозни връзки по високите етажи, както и нахъсан медицински персонал, на който не му е приятно да губи пациенти при мистериозни обстоятелства. Да не споменавам, че личният лекар на семейството на Ортис има кабинет там.

— А спешният екип?

— Те не са проблем. Всичките са младоци, тепърва ще градят кариера и са наясно как би изглеждал един процес за лекарска грешка в автобиографиите им, дори ако са призовани само като свидетели. Накарах ги да обявят, смъртта на Ортис още там, после им казах, че нямат повече работа с тялото, и ги изгоних. Да им беше видял лицата само — нямаха търпение да се измъкнат от стаята.

Карл спря пред едно обявление. „Дебелите мъже са по-трудни за отвличане“ — Марсианска мемориална зала, Блайт, 25 ноември. Почти три седмици имаше дотогава. Зачуди се къде ли ще е самият той, когато дебелите мъже излязат на сцената. Изкъшка мисълта почти без да й обърне внимание.

— Измисли ли вече обяснение за смъртта на Ортис?

Нортън сведе поглед към остатъците от отдавна изстиналото си кафе.

— Вариации по тема. Неочаквано вирусно замърсяване от подкожните датчици. Или интерфейсна несъвместимост — тялото му е отхвърлило наноремонтната рота, която са му имплантирали, и понеже е бил твърде слаб, не е издържал алергичния шок. Във всеки случай няма причина за притеснения. Хоакин Ортис ще бъде погребан като истински държавник, с речи и тюхкания заради преждевременната му смърт, а сигурно и паметник ще му издигнат някъде. Нищо от случилото се няма да излезе наяве, никога. КОЛИН умее да крие мръсните си ризи.

Карл го изгледа с любопитство. Нещо се беше случило с Нортън, откакто се бяха видели за последно, нещо, което не можеше да се обясни само с изчерпания му капацитет за изненада. Трудно беше да се определи какво е, ала Нортън, изглежда, беше приел новата си роля в Инициативата с горчиво и мазохистично удоволствие. По някакъв неясен начин, като контузен атлет, който не може да пропусне състезанието, той, изглежда, се учеше как да извлича задоволство от дадената му власт. Във вакуума, създаден след смъртта на брат му и Ортис, Том Нортън беше изплувал на повърхността и бе поел предизвикателството като боксьор след гонга за начало на рунда, като герой, който неохотно откликва на призива за помощ. Сякаш, наравно с маниерите му на млад благородник и умението да борави с медиите, новото му лице беше неразделна част от онова, за което е бил създаден.

— А медиите? — попита Карл. — Пресата?

Нортън изсумтя.

— Ха, пресата. Не ме карай да се смея, моля те.

Карл се върна при масата и се загледа през дългия прозорец. Униформени имиграционни служители се движеха с бърза крачка покрай колоната автомобили, дъхът им вдигаше пара в студа, навеждаха се към прозорците на случайно избрани коли и оглеждаха хората вътре на светлината на дълги метални фенери, които държаха вдигнати до раменете си като някакви миниатюрни базуки. Опашките се проточваха чак до моста, където междущатска магистрала №10 прехвърляше река Колорадо под щурия танц на лазерни панели и шарещи прожектори. Струпаните около моста укрепления се зъбеха като черни силуети на заден план.

— Хайде, Суерте — измърмори той. — Къде си, по дяволите?

В другия край на висящото над каньона мостче имаше двама пазачи, и двамата отегчени до смърт, измръзнали и полузаспали, с преметнати на рамо пушки. По-младият, хлапе, току-що излязло от пубертета, казваше се Лучо Акоста, седеше на голям камък в началото на пътечката, и отегчено хвърляше камъчета в реката. Малко по-големият му колега стоеше прав, облегнал гръб на стоманените въжета в края на моста, пушеше ръчно свита цигара и току вдигаше глава да погледне към небето над каньона. Мигел Каферата беше отегчен до смърт от тази задача, писнало му беше да виси тук, на цял ден път от светлините на Арекипа и от семейството си, писнало му беше от неудобната и тежка предпазна жилетка, нищо, че уж била от най-олекотените, писнало му беше и от Лучо, чиито интереси се свеждаха до футбола, порното и кажи-речи нищо друго. Когато бяха заедно, го обземаше потискащото предчувствие, че вижда собствения си син след десетина години, и това му образуваше нерви. Така че когато Лучо стана и посочи нагоре към пътеката, Мигел дори не си направи труда да погледне какво сочи.

— Идват мулета.

— Видях.