Вариант 13

— Е, все някога трябва да си заработиш голямата заплата. — Кратък кос поглед, който трябваше да покаже, че казаното е шега. „Мда, само че някак си, Джеф, тези твои шеги никога не са само шеги“. — Как са нещата в Джеферсън Парк? Добре ли се отнасят с теб?

Нортън сви рамене.

— Все същото. Не мога да се оплача. Имам нов партньор, преди това е работила в отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция. По-малка е от мен с няколко години и значително по-енергична.

— Хубава ли е?

— Не че има значение, но иначе да, хубава е.

Джеф се приближи с двете чаши, подаде му едната и се ухили.

— Винаги има значение, братле. Ще ти пусне ли, как мислиш?

— За Бога, Джеф. — Не се ядоса наистина, беше твърде изморен за толкова силно чувство. — Трябва ли винаги да си толкова старомоден?

— Какво му е старомодното? Момичето е хубаво, а ти още не си си пресметнал шансовете? — Без да сяда, брат му отпи от арака и пак се ухили. — Стига де, по очичките ти познавам. Навит си й.

Нортън притисна клепачи с палец и показалец.

— Виж какво, Джеф, може да съм й навит, може и да не съм. Но точно сега това не ми е първата грижа. Може пък за разнообразие да поговорим за нещо съществено, а?

Не видя как се промени, изражението на брат му, как усмивката се стопи, заменена от напрегната предпазливост. Джеф отстъпи крачка назад, тръшна се в креслото срещу него и изопна крака. И когато Нортън го погледна, вдигна примирено ръка.

— Добре, Том, както кажеш. Ще се постарая да ти помогна. Само че от доста време не поддържам сериозни контакти с високите етажи на Ню Йорк, ако ме разбираш. Е, сигурно бих могъл да се обадя тук-там, ако те тормозят, но…

— Не-не, не става въпрос за това.

— Така ли?

— Да. Дадоха ни значителна свобода на действие във връзка с този случай. От най-високо ниво — един вид, правете каквото искате, стига да разчистите кашата.

— И за каква по-точно каша иде реч? По новините съобщиха, че всички на борда са мъртви.

— Да бе. Ти откога вярваш на всичко, което съобщават по новините? Истината е, че има един оцелял и че се е измъкнал по някакъв начин от кораба. Това е строго поверителна информация, между другото. Каквото ти кажа, си остава между двама ни. Дори Меган не трябва да знае.

Джеф разпери ръце и бавно се усмихна.

— Знаеш, че не си падам по клюките, Том. Даже с Меган не споделям всичко. Познаваш ме.

— Да, познавам те. — Потисна гнева си, стар и познат като подскачането на кадилака всеки път, когато минеше на по-ниска предавка, без да е натиснал спирачката.

— Е, казвай. Каква е голямата тайна?

— Голямата тайна е, че този тип е вариант тринайсет.

Реакцията на Джеф му дойде като малка, но ценна компенсация. Очите му се разшириха, устата му се отвори да каже нещо, но не намери какво. Нортън реши, че се е получило малко изкуствено, но с годините беше свикнал с тази страна от характера на Джеф, с актьорското му, леко преувеличено държане пред публика от всякакъв вид и състав. Винаги се беше опитвал да гледа на това със снизхождение, един вид благотворително, като на цената, която брат му беше платил за достъпа си до елитния кръг, който обитаваше с такъв апломб, когато и двамата бяха по-млади. Но сега, когато брат му сам го беше ударил на благотворителност, без да изгуби в никаква степен лустрото си, Нортън беше принуден да допусне и другия вариант — че Джеф винаги си е бил такъв, винаги е играл ролята на самия себе си в евтин водевил.

— Ти се занимаваш с такива неща ежедневно, Джеф — без увъртане каза той. — Имам нужда от съвета ти.

— Обаждахте ли се в АГЛОН?

— Още не. А както стоят нещата, може и въобще да не се обадим.

— Искаш съвета ми? Обади им се.

— Стига, Джеф. КОЛИН не подписаха дори Мюнхенското споразумение. Защо мислиш, че ще пуснат ООН да се рови в нещата им с големите си международни ботуши?

Джеф Нортън остави чашата си на високата маса от рециклирана дървесина, далечна братовчедка на барчето, въздъхна и попита:

— Какво точно знаеш за вариант тринайсет, Том?

Нортън сви рамене.

— Каквото знаят всички.

— Това, дето го знаят всички, е силно преувеличената медийна измишльотина, с която каналите си пълнят емисиите. Какво знаеш наистина?

— Ами, че са социопати. Нещо като атавизъм, връщане към далечното минало, когато всички сме били ловци и събирачи на корени.

— „Нещо като“, да. Всъщност, Том, те са точно като бонобосите и хиберноидите и като всички други зле заченати и преждевременни експерименти с генното инженерство, които ни оставиха в наследство лудите учени оптимисти от миналия век. Работа на сляпо и с кофти намерения. Нито един от човешките варианти не е бил създаден с идеята, че това ще му даде по-добър старт в живота, повече свобода и стремеж към шибаното щастие. Всички те са били просто продукти с краен срок на изпълнение. Програмите за космически полети изисквали хиберноиди, бонобосите пък били мократа представа за женственост на патриархално настроените елитни кръгове…

— И твоята също.

Джеф се усмихна криво.

— Ще забравиш ли някога за това?

— А Меган ще забрави ли?

— Меган не знае. Това си е мой проблем, не неин.

— Много храбро от твоя страна.