Вариант 13

— Смътно. — Мярна му се образ на голяма канара от светъл гранит, срязана от едната страна и полирана до блясък на мястото на среза, в контраст с грапавата матова повърхност около нея. И черни букви, които не можеше да разчете, защото беше твърде малък. Суха и бедна селска земя, две магазинчета край прежурената от слънцето магистрала, права като излъскана железопътна релса. Стара жена зад тезгяха в едното от магазинчетата, където спряха да си купят бонбони, косата й — сива като камъка отвън. Тъжна беше, спомни си той, изглеждаше тъжна, докато си избираха бонбоните, а баща им чакаше да плати. — На колко съм бил, пет или шест?

— Най-много. На теб сигурно ти е минало покрай ушите, но аз сънувах кошмари дълго след това. Едно и също — онзи Трупекс AS-81 от един стар комплект играчки, който имах. Сънувах, че разбива вратата на къщата ни, размазва мама и татко, а после се надвесва над леглото ми, издърпва ме и ми откъсва ръцете и краката. Онези шибани машини са стояли в склада си девет седмици, преди да се задейства вирусът Аллах Акбар.

— Да, учили сме го в училище. Но както казах, Джеф, не съм дошъл при теб за урок по история.

— Избили всички хора в градчето, Том. Сринали го със земята. Не е останало нищо от него освен онази шибана плоча.

— Знам.

— Хардести, Форт Стюарт, Блумсдейл. Военноморската база в Сан Диего. За по-малко от три години. Едва ли е изненадващо, че военните започнали да се оглеждат за друг вариант.

— Вариант тринайсет.

— Да, вариант тринайсет. Предцивилизационните хора. Всичко, което сме били преди, всичко, от което сме започнали да се отдалечаваме със засаждането на първите си ниви, създаването на първите си закони и построяването на първите си селища. Казвам ти, Том, на твое място просто бих се свързал с АГЛОН и бих се скатал на безопасно място. Не ти трябва да си имаш работа с тринайски.

— Сега ти говориш като в новинарските емисии.

Джеф се наведе напред и се намръщи.

— Том, тринайските са единственият генетичен вариант, който докладът „Якобсен“ сметна за толкова опасни, че да им бъдат официално отнети човешките права. Неслучайно тези типове са в лагери или в изгнание на Марс. Неслучайно им е забранено да имат деца. Говорим за хора, каквито тази планета не е виждала повече от двайсет хиляди години. Те страдат от параноидна психоза по рождение, комплектувана с военно обучение от най-ранна възраст и почти с нищо друго. Много умни, много корави хора, чийто подход към живота се заключава кажи-речи само в едно — да вземат каквото искат, независимо от средствата.

— Нещо не ми е ясно как това е трябвало да ни върне мъжеството — саркастично отбеляза Нортън.

— Защото живееш в Ню Йорк, затова не ти е ясно.

Нортън изсумтя и си допи арака. Брат му го наблюдаваше с тънка усмивка.

— Сериозно ти говоря, Том. Мислиш си, че отцепването е било заради интересите на Тихоокеанския ръб и опазването на околната среда? Или, да речем, заради няколко линчувани азиатци и една-две провалили се военни кампании в Близкия изток?

— И това също, заедно с други фактори.

Джеф поклати глава.

— Нищо подобно. Не това разцепи Америка. Разцепи я представата за силата и в какво се крие тя. Мъжката бруталност срещу женските компромиси. Силата срещу знанието, доминацията срещу толерантността, простото срещу сложното. Вярата и Знамето и патриотичните песни, противопоставени на Новата математика, която, нека си го признаем, не я разбира никой извън кръга на квантовите специалисти. Теорията за сътрудничеството и Новият международен ред. И до появата на проект „Поборник“ всички социални и икономически фактори сочеха към едно бъдеще, толкова феминизирано, че противоречеше на всичко американско.

Нортън неволно се изсмя.

— Ти трябва да пишеш речи, Джеф. Само си губиш времето с тази твоя благотворителност.

— Забравяш, че преди правех точно това — каза без усмивка брат му. — А сега си представи ситуацията такава, каквато беше тогава — потъващият кораб на родната мъжественост, затънала до уши в сложнотии, които не е в състояние да разбере, предадена от бойната си технология и от собствените си млади мъже. А после се появяват тези нови грамадни безмилостни копелета, облечени в американски униформи и наречени „поборници“, и изведнъж започват да печелят победи. Никой не знае откъде точно са се появили, спекулациите по въпроса се роят като пчели, но истината е, че на никого всъщност не му пука. Важното е, че тези момчета са американски войници, че се бият за нас, и то успешно. Просто се замисли за миг, Том, какво е означавало това за хората във всички малки градчета, над които си прелетял по пътя дотук.

Джеф свали обвиняващия пръст, насочен досега към лицето на брат му, погледна в чашата си и вдигна вежди, може би изненадан от внезапния си изблик на емоции.

— Поне на мен ми подейства така.

Стаята сякаш сгърби за миг рамене. Седяха и мълчаха. След малко Джеф стана и тръгна към барчето.

— Да ти налея ли още едно?

Нортън поклати отрицателно глава.

— Трябва да тръгвам. Утре ще ставам рано.

— Няма ли да останеш да спиш?

— Ами…