Вариант 13

Гласът го тресна като електрически ток, изрита го право към скорпионските му спомени, към времена и места, толкова живи, че почти очакваше да отвори очи и да открие, че незнайно как се е върнал там, преди Уайоминг, в онова друго, по-чисто време.

Но не беше.

Още си беше тук, на пуст паркинг пред долнопробен тексаски бордей, сополът на нахална курва засъхваше върху пръстите му, а мозъкът му жужеше от твърде много синаптик.

Проговорилият излезе от сенките и застана пред него. Мекото виолетово сияние на маркиращите паркинга лампи го превръщаше в неясен силует с неразличимо лице. Ала нещо в стойката настигна на бегом спомените, разбудени от гласа. Синаптикът услужливо му подсказа името и насложи черти върху тъмното лице. Той зяпна, напразно се мъчеше да върже някакъв смисъл в това.

— Ти?

Човекът се раздвижи и помръдна леко едната си ръка.

— Но… — Той поклати глава. — Ти… Ти си на шибания Марс бе, човек.

Онзи не каза нищо, чакаше. Еди се приближи, вдигнал неуверено ръце за прегръдка.

— Кога се върна? Тоест, стига бе, човек, какво изобщо правиш тук?

— Не знаеш ли?

Той се усмихна смутено, може би малко пресилено на повърхността, но съвсем искрено по произход.

— Не бе, човек, представа ня…

… и усмивката му секна, заличена от внезапно просветление.

За миг се чуваше само тишината на пустинята и свистенето на поредния автовоз по магистралата.

Той бръкна трескаво под якето и задра с пръсти по корема си. Накара ги някак да се свият около дръжката на компактния „Колт Ситизън“, който носеше залепен за, колана си…

Беше се приближил твърде много.

Мисълта се процеди през него, не каква да е, а скорпионска преценка от онова, другото време, някак тъжна и бавна, въпреки скоростта, с която виждаше как всичко отива по дяволите. Онзи посегна мълниеносно, стисна до болка китката му и прикова ръката с оръжието там, където си беше. Той вдигна лявата си ръка уж да блокира, но вместо това замахна към гърлото на другия мъж, или към лицето, или, „Твърде близо, твърде близо съм, по дяволите!“, и онзи естествено блокира с лекота удара му; нищо не можеше да му направи, нямаше какво да му направи. Нисък ритник подкоси краката му, онзи го блъсна с цяло тяло и той падна. Претърколи се отчаяно. „Не позволявай на това копеле да те зарита, обърни се по гръб и може би пистолетът, шибаният пистолет…“

Лепката още държеше. Той отново стисна дръжката на колта; освободи го с едно дръпване и се просна по гръб, изръмжа облекчено, после вдигна пищова… този модел нямаше предпазител, само натискаш силно и…

Онзи стоеше над него, черен на фона на небето. Отпуснатата му ръка сочеше…

И нещо го притисна към земята, нещо с богоподобна сила.

Приглушено изпукване. Чу го, но минаха миг-два, докато осъзнае, че може и да означава нещо. Звездите бяха точно над него. Той ги погледна, обзет от внезапно възхищение. Изглеждаха много по-близо, отколкото би предположил човек, висяха ниско, сякаш внезапно проявили интерес към сценката долу.

Дъхът му изсвири. Усети как нещо изтича бързо, нещо като студена вода в гърдите му. Знаеше какво е. Синаптикът го даряваше с безмилостна бистрота на ума.

Надигна глава — най-трудното нещо, което бе правил някога, сякаш черепът му беше от камък. Различи фигурата на другия мъж; ръката му все така сочеше към него, сякаш го обвиняваше.

— Знаех, че ще се биеш — каза гласът. — Но не си го правил отдавна, нали. Твърде отдавна. Може би това е причината.

Причината за какво, лениво се зачуди той. Закашля се и усети вкуса на кръв в гърлото си. Зачуди се и какво ще прави сега Криси, глупавата малка кучка.

— Мисля, че приключихме — каза гласът.

Опита се да кимне, но главата му падна назад върху грапавата повърхност на паркинга и там си остана. Звездите, забеляза той, угасваха сякаш, а и небето изглеждаше по-студено отпреди, не така кадифено меко, беше си просто огромна празна бездна.

„Умирам на паркинг пред долнопробен бардак, еба си простотията!“

Чу рева на поредния автовоз по магистралата, представи си меката червена светлина на стоповете и как се смаляват в мрака.

Затича се да ги настигне.

Втора част Избавление

Ограничаването на свободата е мощен социален инструмент и трябва да се прилага подобаващо, с мъдрост и мярка. Жизненоважно е да се прави разлика между реалните и изключително сложни параметри на онова, което е социално необходимо, и опростенческите и емоционални искания на една растяща обществена истерия. Неспособността да се разграничи едното от другото би довела до неприятни последици.

Докладът „Якобсен“, август, 2091

11.